Буковски ни осиновява от отвъдното, но животът продължава. На Рождество пътуваме към сърцето на нощта с Радослав Христов.

26.12.23

Притихналата нощ
очаква новороденото
да нададе вик.
Той или тя,
все още слепналите му
тънки като струни устни,
майка му,
виеща до припадък,
глуха за всички кучета,
които й отговарят.

Всички тръпнем в очакване...

Бащата, застинал пред ужасяващото
бяло на вратата.
Няколкото нервни пушача хвърлящи
куршуми от дим към трибагреника.
Аз, дето съм се закачил
за облаците на небето.
Кучетата, които в паузата
между болката чакат суровия кренвирш
или разпадащ се хляб.

Всички чакаме
той или тя,
тя или той,
дали ще ни се покаже тази зима
пътят към сърцето на нощта.

Нещо, което Буковски би казал,
ако ми беше дядо

Всичко, което дърпа кислород,
може да те стопли и удуши.

Остави се като сухо дърво
да те докосне незнаен огън.
Гледай между решетките,
откъдето напира голият въздух.
Чакай и се разгори тих и незнаен,
не спирай пред болката,
пукай, разделяй се на две,
оставяй старите си кожи и
сдухани приятели.
Гори силно...
задушавай се,
дишай със съкровено пазената
и дресирана освирепялост.
Гори, докато настъпи зората,
докато не се смалиш достатъчно,
до величина, на която никой учен
или дете не би обърнал внимание.
Погледни за последно към
небето, такова каквото те изпраща
и се отпусни между студените пръсти
на решетките от по-рано.
Остави се да изгаснеш,
за да се отдадеш на секундата
скрито зрелище...
изгори и потъни в постоянно
трупащите се сажди и прах.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024