Спасението от капаните за светове е егоизмът на съществуването за себе си, но заради другите. Чудовището в нас носи името "Нищо" и се събужда от докосването на мрака в новите стихове на "(Извън) градския човек" Радослав Христов.

Ива Спиридонова

КАПУЧИНО

С Камю споделяме едно и също кафе.
Кубче захар, подавам му лъжичка,
той добавя мляко и разбърква.
Отпиваме.
Отваря шкафа, подава ми револвер
и един патрон в ръката.
Зареждам и завъртам барабана.

Този ритъм е прекалено сложен за хващане,
а днес кафето е вкусно.

КАПАН НА СВЕТОВЕТЕ

Опасно е да криволичиш в
свят, обърнат с главата надолу,
свят на десетки нюанси и
химично повлияни сънища.

Това ми нашепна паячето,
криещо се в ъгъла,
след което ми намигна и
се задвижи към уловената
в капана му за сънища муха.

РАЗНООБРАЗИЕ

Днес пих безкофеиново кафе.
Усещам се безвкусен,
а денят - ощетен.

ЕГОИЗЪМ

Запълвам това празно пространство
и знам, че някъде по света
отварям у някого дупка,
която зейва с писък
и го кара да страда.
Така работи светът.
Ако не зашивам тези
беззъби и безсловесни
черни бримки в живота си,
някой друг, номад-езичник,
някъде по света, отвъд океана дори,
ще запълни това празно пространство
и ще пробие в кожата ми
нова рана от безсмислие и печал.
Така работи светът.
И нека някой да се осмели
да ми опонира, че светът
не е просъществувал
благодарение на нечии егоизъм...
То тогава, освободен от всяка
предубеденост,
ще се превърна в сплав, тъкан
или минерал
и в името на утрешния ден
ще се самоубия.
Едва тогава ще прегърна всеки,
когото съм спасил.

МОНОЛОГ

Тези дървета нищо не казват.
Камъните скърцат със зъби,
стегнали своята челюст.
Това небе и птиците в него,
слънцето потопило главата си
в морето, да се дави.
И луната, дето отхапала
от собствената си буза
и език.
Единствено онзи
всепроникващ мрак
със студените пръсти
и напуканите си
сиромашки устни
ме докосва за секунда
и нищото в мен оживява.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023