Аз съм Радина Иванова, на 32 години. По професия съм архитект, омъжена с две деца. Израснала съм в Пловдив, но живея и работя в София вече повече от десет години.

НА ЕДНА КУКА

Помниш ли, веднъж ми каза,
че имам нисък праг на болка.
Дори когато ти родих дете,
не разбра, че прагът ми е висок
само ако си струва да го прекрача.
Тогава в границата на търпението,
което изплетох на две куки
заедно с бебешките шушони,
се появи една бримка.
Ти бръкна с пръст в нея
като любопитно хлапе,
което човърка съдрана дреха
и не спря докато помежду ни
не зейна цяла порта.
Днес реших: на една кука
плета по-добре отколкото на две.
А прагът ми на болка вече е безкраен.

КРАЯТ НА ПОСТИТЕ

В сармите за бъдното
свивам гнездо
за всичките ни
минути заедно,
когато ще те оглозгвам
до кокал,
а ти ще ме отпиваш
на бавни глътки
и чревоугоднически
ще късаме листи от календара,
докато не пресъхне асмата
от плод
или от благоприличие.
Не постя.

НЕ И ЗА МЕН

Всяка сутрин гледам през прозореца
как минават хора по нашата улица.
Тази, по която някога вървяхме двамата.
Ти - с ръце в джобовете, а аз - с усмивка.
Боклукчиите със звучните си псувни, 
бялото ни куче, което лае самó по гълъбите,
звънливият смях на децата от училището,
лудият с шапката, който поздравява цветята, 
двете бабички, спрели да си клюкарят.
Всеки преминава със своята заетост.
Въздухът жужи и на нов сезон ухае.
Не и за теб, не и за мен.
Стрелките на часовника замръзнаха на зима,
жужат само мухите около котката,
умряла на любимото ти кресло в хола. 
Клюки нямам, не знам коя година е.
А много ми се иска да съм глуха,
за да не чувам смеха на децата,
които не ти родих и воя на кучето,
когато те откри, размазан на тротоара.
Животът вън просто си тече,
а моят вътре никак не минава.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023