Смях

Беше краят на работния ден. По булевардите се образуваха задръствания от коли. След работа минах да напазарувам. Пак опашки, блъсканици. Вече за никъде не бързах.

След развода се изнесох в малка квартира. Още ми беше трудно да се отуча да пазарувам за трима. Липсваше ми синът ми Йони, в мислите ми си оставаше малко момче. Тази година щеше да кандидатства в гимназия и се притесняваше. Даже онзи ден ме пита да му помагам с уроците по математика, но майка му отказа и затръшна телефона. Чувствах се като развалина. 

Вървях по тротоара с бавна крачка забил поглед в земята. Колко пъти по навик се озовавах до предишното ни жилище така. Жена ми ме гонеше. Сякаш бях бездомно куче, изхвърлено от някого когото обичаш. Виждах надежда, щом още не си бе намерила друг.

Някой подсвирна. Сигурно не бе за мен. Минувач се блъсна в рамото ми. Видях му само гърба, обръсната руса коса, татуси, смъкнати панталони и дънков елек. Беше слаб и жилест. Дори нямах сили да се ядосам. Само спрях и се взирах в него докато завие. Премигах.

Шум ме накара да се извърна. Бездомна жена ровеше в контейнера и си шепнеше нещо. Дали не ми се подиграваше? Не, беше доста вглъбена, като мен. Сякаш спореше със себе си. Вадеше дрехи, обувки и ги разглеждаше. Одобри и протрито рибарско столче. Прибра си нахапан сандвич. Тихичко се изкиска. А аз пазарувах с пълни торби. Засрамих се. Приклекнах и се разрових какво мога да ѝ дам. Може би една франзела, топено сирене и домат? Стават. Махнах ѝ да се приближи. Тя се озърна. Пристъпи с плаха крачка свела глава. Пътьом обърна джобовете си и ми подаде шепи с боклуци. Имаше орехи, бонбон, монета.

– Нищичко не съм окраднала – избягваше погледа ми. Беше стиснала синкави устни. Покрай очите ѝ имаше бръчици. Косата бяла къса, се чупеше покрай ушите. Носеше вълнена шапка, кожен протрит елек, тениска, кафяв панталон и домашни чехли. Беше дребна, но не и слаба.

– Не, исках да ти дам храна – усмихнах се окуражително и ѝ побутнах франзелата. Тя направи гримаса. Зъбите ѝ бяха пожълтели, някои липсваха. Набързо прибра нещата си.
– Дай ми пари – сви рамене.

Опипах джобовете си. Странно, портфейлът ми беше тук някъде. Нямаше го и телефона. Тя скръсти ръце и поклати глава. Пак се зае да рови из боклука. Аз разръчках в торбите. Можеше да съм го пуснал там в бързината. Озърнах се и по земята, нямаше нищо.
– Онова момче те обра, когато се блъсна в теб. Знам го от мъничък, крадеше по пазарите.
– Защо не го спря? – зяпнах. Неволно тръгнах към нея свил юмруци. Тя отстъпи.

– Пак ще те потърси.

– Че защо?
– Трябват им роби. Да просят, да работят за малко пари...знаеш как е.
– Отивам в полицията – грабнах си покупките. Не можех с торбите да отида там. Какво щях да им кажа? Дължах и глоба при загубена лична карта. Нямаше я и банкоматната карта. Седнах на бордюра. Разтрих лице. Отворих си бутилка айрян. Жената пак тихичко се смееше.
– Нещо смешно ли има? Да те взема да се посмееш с полицаите, а?
– Не, аз така си се смея. То си е направо за реване, ама аз си се смея, по-полезно е.
– И теб ли те вербуваха? – повдигнах вежди. Ако им бе съучастник, щяха да я арестуват.
– Мъжът ми. Беше антиквар. Един ден нахълтаха в магазинчето му. Разбиха витрините. Искаха пари. Ако бяха достатъчно умни, щяха да знаят, че това не е доходоносен бизнес. Започнаха да трошат неща наред. Мъжът ми си имаше любима ваза, издаде се, че му е скъпа. Счупиха я. Хвърли се да ги нападне, но го заклаха с парче стъкло. Аз се криех под тезгяха. Пребъркаха ме и изхвърлиха на улицата. Някак си успях да оживея. От тогава така се смея, на съдбата, че ме опази жива. Полицията нищо не можа да направи. А бяхме старци.
– Можеш ли да ми помогнеш?
– Никой не ме взема на сериозно. Оправяй се – махна с ръка и пресече неправилно.

Допих айряна и се прибрах като се оглеждах да не ме следят. Не исках да участвам в играта на убийци. Взех си хладен душ, хапнах и се облякох. Имах скрити пари, поне да взема нова лична карта. Тръгнах към полицейското управление.

Купища бумащина, описи, декларации. Бях притеснен, жестикулирах и пелтечех. Щом и споменах лудата бездомна жена, прихнаха още по-силно да се смеят. Лида се казвала. Изпратиха ме да си ходя. Картата щеше да е готова след месец. На никой не му се занимаваше. Беше ме яд. Аз ли да тръгна да ги ловя престъпниците? Да им върша работата. А те на кафенце и цигарка. Нямах към кого да се обърна. Всъщност имах бивша жена.

Хайде към бившия ми дом. Бях грохнал, защо реших да тичам, вместо да си взема градския транспорт да ме пита един. Имах лошо предчувствие. Сърцето ми препускаше. Облегнах се на стената и натиснах звънеца. Вътре светеше и се чуваше телевизор, и котката се показа на прозореца на къщата.
– Пак ли ти? – просъска бившата и ме дръпна за ръкава – Защо си сам? Къде е Йони?
– Няма ли го? – заекнах. Аз гледах навътре към къщата, тя навън към градината.
– Каза, че си му писал да се видите. Излезе преди повече от три часа.
– Откраднаха ми телефона! – вдигнах длани към лицето си. Трепереха. Вгледах се в тях.
– Ще му звънна – жена ми се шмугна вътре. Затръшна вратата под носа ми.
– Не си вдига телефона – показа се жена ми. Хапеше устна – Има ли причина да се тревожа?
– Каза ли къде отива?
– Да. На пазара „Димитър Петков“.
– Отивам – пак тръгнах през глава.
– Какво става? – подвикна след мен Жаси – Чакай – загърна се с жилетката си.
–Може да е в опасност – отвърнах – Ако се прибере...
– Ще се обадя в полицията – пак влезе вътре.

– Няма да помогнат – казах на себе си.

Този път взех трамвай. Бяхме малко хора. Седнах по-далеч от другите. Нервно разглеждах лицата им, дали са съмнителни, крадци...поклатих глава. Който иска да ми навреди ще го направи. Но никой нямаше право да пипа семейството ми. Тайно се надявах полицията да ме изпревари. 

Слязох на спирката. Разтрих ръце. Беше станало хладно. Бях сам, невъоръжен, какво се очакваше да постигна? Не съм бил агресивен, нито имах бойни умения. Нашите предпочитаха да работя повече с главата си. Затова и другите като малък ме биеха.

Вървях бързо, вгледан пред себе си. Стиснал юмруци, челюстта издадена напред. Подминах магазинчетата за пасти, кафе, яйца, вече затворени. Само супермаркетът още работеше. Поколебах се дали да вляза. Къде и какво да гледам? Някой подсвирна и се скри зад ъгъла. Чух сподавения вик на сина ми. После изплака от болка. Затичах се. Получих удар с лакът в носа. Превих се на две и се закашлях. Един мъж ме заобиколи и хвана през врата. Беше насочил счупена бутилка към мен. Побутна ме да вървя. Провряхме се през оградата на близкия строеж. Нямаше куче за охрана. Слаба светлина идваше от лампите на улицата. 

Нападателите бяха петима. Двама пазеха сина ми на бетонната площадка. Беше вързан за стол. Носът му бе счупен, челото на бабунки, дясното око подуто. Добре облечен мъж опря дуло на пистолет в слепоочието му. Йони застина.
– Пуснете баща ми, гадове! – изсъска. Пръскаше слюнки. Май му бяха избили зъб. Мъжете се разсмяха. Понечих да тръгна напред, но усетих бодване във врата. Струйка кръв потече в пазвата ми. Йони се размърда. Дръжката на пистолета глухо удари челото му.

– Станислав Георгиев Йончев, на 56 години, разведен. Продавач в магазин за техника втора ръка. Има един син, този юнак тук. Прав ли съм?
Щом спомена магазина, се сетих за мъжа на Лида. Представих си разказа ѝ. Нямаше да свърша така. Сръгах в ребрата мъжът, който ме държеше. Щом се приведе, захапах ръката му. Изпусна бутилката. Грабнах я и се впуснах напред. Никой не мръдна. Петлето на пистолета изщрака. Сина ми поклати глава и стисна устни. Брадичката трепереше леко.
– Прав ли съм? – повтори мъжа с дрезгав глас.

– Да. Но аз съм само продавач, не съм собственик. Не мога да отговарям... – започнах да се обяснявам. Синът ми ме гледаше настойчиво. Чувствах се идиотски.
– Не искаме големи неща. Само да приемаш едни уреди и да предаваш на наш човек това, което се крие вътре, нищо сложно – махна с ръка мъж. Познах го по маниера, беше този който ми открадна портфейла. Имаше златен зъб, блестеше в мрака. Носеше и гривна верига.
– Млъквай, Рони, шефът само говори – изсъска нападателят ми. Беше останал зад мен.
– Ти пък му каза името ми – заяде се.
– Тишина – изрева шефът им. Момчетата инстинктивно вдигнаха ръце и отстъпиха.
– Е, съгласен ли си? Или да му пръсна мозъка още сега – обърна се към мен шефът. Носеше очила. Беше пълен и висок. С игла с диаманти на вратовръзката. Даже обувките му лъщяха.
– Като гледам си имате достатъчно пари. За какво ви е помощта на един беден изстрадан човечец като мен? – кършех пръсти – С нищо не мога да Ви помогна. Не зависи от мен.

Приближих се. Достигнах до рампата към строежа. Още малко и можех да го нападна.
– Казах Ви, че няма да Ви съдейства, защото е пъзльо – изплю се сина ми. Сърцето ми прескочи. Не му ли осигурих образование, дом, спорт, джобни. А той не ме уважаваше.
– Точно с такива работим – Рони потърка доволно ръце. Сега или никога. Връхлетях шефа им. Замахнах към гърлото. Той се изви назад. Пльоснах се отгоре му. Стовари тежка десница в скулата ми. Временно виждах черно. Изстръгнаха оръжието ми. Тъп удар в тила и паднах на колене. Насочи дулото към мен. Мъжете се превиваха от смях и ме сочеха с пръст.
– Така по-добре ли е? – попита с насмешка шефът. Последва втора вълна смях. Към него обаче се присъедини женски. Налудничав, изстрадан, заразителен. Лида! Строши бутилка в оградата и пристъпи към нас. Косата ѝ беше оформена като гребен.
– Махай се оттук, луда жено – просъска шефа и ритна във въздуха сякаш гонеше куче. Тя още по-силно се засмя. Превиваше се на две. После се хвърли към онзи който преди ме държеше. Сръга го отзад. Мъжът изквича. Срита го в главата. Другите мъже се спогледаха.

– Аз ще се заема с нея – обади се Рони и вирна брадичка. Препречи пътя ѝ. Жената стигаше до раменете му. Гледаха се известно време от ръка растояние. Тя го заплю в лицето.
– Колко ти помагах, и пари ти давах, и храна, от малък те гледаме, пишлеме. Така ли ни се отплащаш. Неблагодарник. Мърдай да не те набия.
Той още повече се наежи и изпъна гръб. Другите дюдюкаха. С опакото на ръка си го зашлеви. Рони изплака. Преви се. Жената го наръга в кръста. Срита го и той падна. Главата му клюмна. Един, който стоеше встрани започна да рита във въздуха. Правеше се на екшън герой. Жената повдигна вежда. Наръга го в двете стъпала. Мъжът се пльосна на земята. Скимтеше.
Освен шефът, оставаше още един мъж. Беше мускулест. Главата му осеяна с белези. Разкърши врат. Заби юмрук в дланта си. Е, те ти екшън шоу. Тя се опита да го заобиколи. Той протегна ръка и я сграбчи за ревера. Лида разряза китката му. Мъжът не издаде стон. Раздруса я да я зашемати. Лида замахна с шишето. Той го хвана и стъклото се пръсна в дланите му. Гледаха се така за дълъг момент. Напрежението нагнетяваше въздуха. Бяха привлекли вниманието на шефа. Осъзнах, че не ме държеше на мушка. В краката ми се търкаляха парчета стъкло. Грабнах едно. Блъснах се в шефа и го наръгах в корема. Забих лакът в челюстта му. Мъжът падна. Прах се вдигна. Закашлях се. Май си удари главата. Синът ми бе хлабаво вързан за столчето. Срязах въжетата му. Той ме прегърна. В този миг чухме полицейски сирени. Страхотно. Лида и лошият мускулест мъж се спогледаха за кратко. Той тръгна да бяга, но тя му подложи крак. Метнах ѝ пистолета. Насочи го към мъжа.
– Нали знаеш, че първо ти ще си заподозряната? – изръмжа той.
– Бях медицинска сестра. Приятелите ти не са мъртви. Не знаеш колко щадящо е българското правосъдие към лудите причинили лека телесна повреда – сви рамене тя. После се разсмя с глас, както само тя си може. Беше заразителен смях. Полицаите се чудеха кого да спасяват първо. След тях паркира жена ми. Щом ме видя с белезници се стъписа. Аз само се ухилих и разсмях с цяло гърло. Смеех се, а ми се ревеше. Нали така правят лудите?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023