"Kleta majka Balgariq"

Репортажът

Тръгнахме рано сутрин, защото Соня искаше да снимаме изгрева над градската среда. Чудесна идея, особено ако снимаме после залез сред природата. Можете да си представите що ругатни се изляха по неин адрес. То без тях българска работа не става. Дори черпих екипа по едно кафе за начало на деня. Щом пороят обиди секна, качихме необходимата техника и се отправихме към Храм-паметник „Св. Александър Невски“. Лъчите погалиха куполите му и те заблестяха. Накарахме Соня да каже някои мъдри думи, защото сценарият бе забравен на работа. Абсурдно бе някой от редакцията да се вдигне да ни го изпрати в шест часа сутринта. В началото не я слушах, защото се бях съсредоточил да отразя магията на настъпването на изгрева, но запомних откъслеци.

– „Нека вярата, християнството да ни сближи като хора, като народ. Нека пребъде българската просвета, култура и заедно напишем една още по-велика история за нашата красива, древна, макар и малка страна. Защото сме българи, има за какво да се гордеем не само с богата история и наследство, а и защото сме с лъвски дух…“– лично бих добавил и със скотско търпение, но замълчах. Тя продължи –  „…собствена благозвучна писменост, красива природа, традиции и празници като днешният 24-ти Май – Денят на Българската просвета и култура и на нашата писменост.“- драматична пауза – „…Но в този ден ще ви представим част от една друга България, изоставена, мизерна, тънеща в разруха и забрава - Българското село...“– Соня продължи със статистика и отново спрях да я слушам. Избраха ме, защото увековечавах моменти и емоции, успявах да уловя почти всеки трепет и отразявах картината на реалността. Не съобразиха, че предпочитах сватби, празници и тържества, забави, кампании, но не и места, където властваха отчаянието, мизерията, злобата. Съгласих се заради сериозността на тематиката и шансът за платформа на посланието ни към всички българи, и не бих допуснал колектива да ги опорочи. Соня бе на моя страна, а като водещ имаше думата. Пътувахме и разгорещено спорехме още след като излязохме от София накъде да поемем. Накрая постигнахме съгласие да се насочим към Югозападна България. Георги, шофьорът, направо летеше по магистралата, сякаш имаше цел към която се стремеше и за която не знаехме. Соня снимаше с личната си камера за блога си почти през цялото време и разпалено говореше и жестикулираше. Ако си харесахме нещо от там щяхме да монтираме. Докато я слушах, осъзнах че звучеше като дете, което през цялото време бе наблюдавало света през прозореца и най-после го бяха пуснали да излезе навън и да се поразходи. Не си спомнях да ѝ възлагаха работа извън големият град. Обещаваше красиви гледки, вкусни български ястия и интересни истории и колоритни хора. Никой от нас не знаеше какво щеше да завари. Очакванията ми не бяха високи и не бях толкова въодушевен като нея. Мълчаливо наблюдавах менящите се пейзажи. Подминахме градове със сиви бетонни блокове. Георги избра станцията и пискливия глас на шефа се извиси от радиото в колата. Обещанията не се различаваха толкова от тези на Соня. Градовете отстъпваха на полята и лози. Толкова буренясали, трънливи, запустели и неподдържани като душите човешки. Посей в тях зрънцето на доброто и трудолюбието, и ще създадеш райска градина и ожънеш плодовете на делата си. След хубавите къщи идваха ромските гета. Подминахме няколко каруци пълни с дърва, вероятно незаконна сеч, и старо желязо. Георги наду клаксона като за сватба и им козирува, а те помахаха ухилени с по два златни зъба и щракаха с пръсти. Такъв беше целият им живот – празник и забава, недокоснат от нашите грижи и тревоги. Можехме да се учим от тях да се радваме на малкото което имахме и най-важното – сплотеност като народ. Минахме и гробищата. Колко ли забравени от близки хора лежаха тук. Изглеждаха неподдържани. Задминахме отсечени гори.

Прошумоляване на торбичка ми привлече вниманието.

– Това моят сандвич ли е? – посочих към последната ни останала храна.

– Беше – каза Слави и го отхапа. Вече не струваше да си го поискам обратно. Не бих се мерил с тази около двеста килограмова грамада от тлъстини не от страх да не ме пребие, а по-скоро да не изяде и мен. 

– Хора, Славчо ни изяде храната.

Както очаквах пиперливият остър език на Георги влезе в действие. Като с камъни го замеряше в продължение на минути, душата ми ликуваше, а от Слави се изтръгна едно смотолевено едвам чуто извинение. Все пак на Георги му хрумна да ни пита:

– Нали не се чуваме?

– Не, спокойно. Изключих звука след „ще заприличаш на разпльокана фъшкия“ – кимна Соня. Всъщност това, което говореше го записваше на диктофон, а снимаше без звук. Планински гиганти се извисяваха величествени и духът ми се прекланяше пред красотата им. Колко ли славни битки са се водили по тези стръмни склонове и жертви покосени от куршуми пропадали в дерето?

Соня възкликна:

– Виж каква красива природа. Това е България, а не задимените сиви улици на София.

– Намали скоростта, де. Като видиш хубав път и засилваш. Не забравяй, че някои снимат. – направих му забележка, когато тя правеше физиономии с издути бузи. Щяхме да режем.

– Ако продължаваме с това темпо, няма да стигнем до вечерта – тросна се Георги.

– Та ние още не сме решили къде ще ходим – отвърна Соня.

– Ние знаем – ухили се Слави.

– Млъквай бе, кюфте – перна го с ръка Георги, но за малко да загуби контрол, защото навлизахме в завой. Мантинелата беше изкривена.

Соня го попита гальовно с мек глас, с който майка успокояваше наплашено дете:

– И къде отиваме?

 Георги изгледа Славчо през огледалото за задно виждане и изшътка.

– Спокойно, няма да те бием – Соня проследи наплашения му поглед.

– В Банско на хотел – изстреля Слави и примижа. 

– Моля? – извикахме едногласно и се спогледахме.

– Отиваме в Банско, петзвезден хотел, спа, масажи, басейн, вино, скара… 

– Няма да стане – опъна се Соня.

– Аз съм шофьорът и от мен зависи къде ще ходим – Георги удари с юмрук кормилото. Ако искаше да ни сплаши, жестоко се лъжеше. Настъпи момент на разбирателство между мен и Соня.

– Не сме съгласни – също възразих.

– Щом не сте съгласни, слизайте и прав ви път. – Георги спря колата и зачака. Грабнахме си саковете и излязохме. Слави ни гледаше смаян, а Георги ни помаха за довиждане и подкара колата нататък. Копелето ни заряза насред нищото. Канари, суха трева и болни дървета. Отляво е дерето, отдясно планината. Седнах на бордюра. Местните тарикати ни подминаваха с мръсна газ. Ама караха лошо, не бих се качил в такава кола.

– Да звъннем на шефа – предложи Соня.

– И какво ще му кажем? Че ни зарязаха в гъза на географията и дори не знаем къде ще снимаме? – повиших тон. Нервите ми се късаха. Съзнанието ми отказваше от притеснение.

– Да, ще му разкажем каква е работата – сви рамене Соня. Свали раницата си. Отпи голяма глътка вода от шишето си и ми го подаде.

Преполових го. Добре ми се отрази в тази жега.

– Ще ни нарекат доносници – потърках слепоочията си.

– Ще му кажем, че сме намерили идеалното село и сме на път – Соня ми подаде ръка.

– Кое село? – сбръчках вежди. Озърнах се. Тука къщи не виждах. Камънаци до небето и планини на хоризонта. Тъкмо към планината сме тръгнали.

– Гледала съм снимки на Старо Дебрен и много искам да отида.

– Къде се намира? – почесах главата си. Не го бях чувал.

–  Наблизо, област Благоевград.

– Решено, отиваме там. – вече набирах номера на шефа. Соня се изкикоти.

– Избрахте ли село? – както винаги шефът беше делови.

– Старото Дебрен, Благоевградска област. Почти пристигнахме. Почваме да губим обхват.

– Снимахте ли по пътя?

– Да, Соня снимаше – запънах се. Браво на нея. 

– Само да осерете репортажа, ще прекарате един месец в реалити там – ние нямахме нищо против, но искахме да видим физиономиите на останалите щом научеха.

– Звънни на Георги, че те отидоха да пикаят зад един храст – подвикна Соня.

– Кажете им го вие – тросна се шефът. Ами, сега?

– Надалече са – потвърдих.

– Оф, добре. Явно ще играя на телефонист – затвори. Плеснахме с ръце. Седнахме на бордюра и зачакахме. Не след дълго колата се появи. Георги бе целият червен от яд.

– Качвайте се. Искахме само да обърнем – излъга – Старо Дебрен, а?

– Да – ухили се Соня. Когато се смееше венците ѝ се виждаха.

Продължихме пътя си в тягостно мълчание. Минахме няколко села. Сред тях се намираха контрасти от бедни и богати имоти. Ура! Подминахме табелата на община Гърмен. Следващото бе новото село Дебрен. Спряхме пред един магазин да си купим нещо. Малък с почти опразнени щандове. Набързо Соня надникна.  Дядото отпред обясни, че зареждали веднъж месечно и до средата на месеца почти всичко се обирало. Това вече бе история. Извадих камерата. Тълпата се събираше. Слави и Георги нагъваха хляб и сол седнали на бордюра. Оставиха ни ние да се оправяме. Слави е тонрежисьорът. Георги караше джипа.

–Това място е идеално – осведоми ги Соня – Пейзажът е прекрасен, а обстановката лъха на запустялост. После ще се качим до старото село да огледаме – плесна с ръце.

– Няма дори скъпи вили – натърти Георги. – Само съборетини.

– Нали шефът забрани да ги отразяваме – подкрепих я.

– Няма и храна… – отхапа крайщник хляб. Най нагло му го свих и отчупих парчета за двама ни със Соня. Ммм, душичка, като едно време, с тънка кафява коричка.

– Ако има баница съм съгласен – Слави потърка шкембето си подаващо се изпод тениската. Вечно бе гладен като… политик. Прилягаше му. Само че мразеше костюми.

– Как ще запълним толкова часа репортаж? – попитах. Добър въпрос. Минаваше пладне.

– Аз не бих говорил със селяни, те са прости хора, под нивото ми е – прошепна Георги.

– Има ли още жители, я се съберете – размаха ръце Соня да ги приласкае. Наближаваха десет. Повечето старци. Само магазинерът по-млад макар и със сиви бакенбарди. Извади цигара и Георги му подаде огънче. Дръпна дълбоко от цигарата и въздъхна.
–  Деца има ли тука? – Соня се озърна. Ограждаха ни сеирджии, шушукаха си и се смееха. Така правеха всички хора щом видят камера.
– Има, главно са от малцинствата. Внуците идват уикендите, ама все по-рядко – заговори маганинерът и изтръска цигарата си на земята. Другата си ръка държеше в джоба.
– Казах Ви, че са прости – изсъска Георги. Сритах го. Ако жителите не го бият, аз ще го фрасна. Само че държах камерата насочена и не трябваше да шавам. Следях кой говори.
– Я викнете някое насам – предложи Славчо – Искам да ги питам нещо...
Един едър дядка по бял потник и шорти изсвири и махна с ръка. Сивата му коса ограждаше темето като лавров венец. В парка зад дърветата се гонеха мургави деца. Някои на по десетина години, с рошави коси и дрехи на петна. Други бяха фърфалачета около три годишни без панталонки и се гонеха с пръчки. Правеха се на кон и каруца както цвилеха. Приближиха се и се наредиха по височина. Малките държаха ръцете зад гърба си.
– Нищо не сме направили, дядо! Ние само си играем – почеса се по главата едно русо момче. Косата му като слама от бостанско плашило. Имаше светли очи и мургава кожа.
– Да, бе, видях как тъпчете цветята в градинката – махна с ръка един гологлав дядка с каскет и сако с кръпки на ръкавите – Ама не за това сме тука. Тези са новинари. Ще ви дават по телевизията и искат да ви питат нещо. И без простотии, ей – замахна уж да шляпне едно дете. То се присви и отскочи. Предизвика смях и свиване на рамене.
– Учите ли, не учите ли? Кой клас сте? – попита Слави и смигна на Георги.
– А, ние не ходим на детска градина. Живеем вкъщи с конете – рече едно малко момче.
– Ние сме трети клас в Основно училище „Св. Климент Охридски“. Сутрин ни подбират с каруцата и който уловят, него карат. Ама аз обичам да се возя – похвали се едно момиче, високо, с дълги кестеняви коси. Носеше розова рокля и клин с протрити колене. Прегърна другарчетата си през раменете. Усмихваше се и местеше поглед. Посочих къде да гледа.
– Аз пък бягам бързо. Не могат ме хванат – похвали се едно момче. Беше само по панталонки. Ребрата му се четяха. Ама как се пъчеше. Сякаш очакваше да го похвалят.
– Какво ще кажете за това че предлагат да се изучава турски език в българските училища?

Тук разправията между селяните надвика отговора на децата. Малките се свиха.

– А това, че има предмет Религия по училищата?
– Ей, го, има джамия в селото. От нея почва пътя към Старият Дебрен. Имаме и църква. Ние сме в мир с друговерците. Ако забележите и в старото село най-запазени са джамията и църквата. Господ бди над храмовете си. Един е Бог, ама религията е с друго име – отвърна приведеният дядка със сакото и каскета. Потропа с бастуна си, да възпре врявата.
– Че някой бди над нас, вярно си е – рече и усмихнатата бабка и закима. Умълчаха се.
– Деца, знаете ли стихотворението „Аз съм българче“? Я го кажете? – попита Славчо.
– Аз съм българче обичам...
руси каки да събличам

да си пея доко-доко

и да им го вкарвам надълбокоо! – разсмя се хърбавото момче, зави като вълк и запляска.
Ромката го дръпна навреме да избегне един плесник. Взеха да се отдалечават.

– Не, това е пародия. Кажете оригинала – подвикнах. Не може да са толкова зле. До нас Славчо и Георги се хилеха и си стискаха ръцете. Тъжно е, не е майтап, тъжно е.

– Това е по-забавно – тропна с крак едно от малките. Наведе се да не му опънат ухото.
– Бегайте, оттука, серсеми. Цяла България нази гледа. Какво ще си кажат хората! – смъмри ги едрият селянин, който и ги извика. Те се затичаха. Правеха ни физиономии и махаха.
– Кой е написал оригинала? – подвикнах след тях. Не можех да оставя нещата така.
– Иван Вазов! – извика момичето. После децата хукнаха в парка сред дърветата.
– Има надежда, драги зрители, има надежда! – Соня заговори на микрофона и се усмихна.
– Ако Паисий беше жив, и всички наши герои борещи се за свободата ни, какво ли щяха да кажат за неграмотността на съвременници – попита Георги. Въпросът остана да виси. Мъжете свалиха шапките и каскетите си, мачкаха ги и сведоха глави.
– А, не, аз всеки ден чета книги. Цялата ми стена е библиотека! Това е... това е защото никой на тях не им е разказвал приказки. Никой не се е занимавал с тях. Оттам се почва. Всяка вечер съм разказвала истории на децата си, сега и на внуците. Ако не знам някоя, си я измислям. И те четат! И вие не попитахте децата какви искат да станат ако пораснат, за какво мечтаят. Не е ясно, може от тях човеци да станат, лекари, учители, адвокати. Трябват ни в това село – размаха пръст бабата. Лицето ѝ набраздено, очите с перде, ала каква широка и искрена усмивка имаше. Не се свенеше въпреки стърчащите пет зъба в устата ѝ. Косата се подаваше под забрадка на цветя. Дори в жегата носеше жилетка над пеньоара и терлици. Свали забрадката, приглади косите и я върза на възел отгоре.
– Навсякъде – закимаха мъжете. Аз се засрамих. Детето позна автора. Те са деца, мечтатели, независимо от етноса. Някой трябваше да им подаде ръка. Да ги вкара в пътя.
– Споменахте лекари. Имате ли такива в селото. Пенсията стига ли ви за лекарствата? – попита Соня. Само бабата придърпа микрофона. Поне е сладкодумна.

– Лекарства ли, народна медицина – билки, чайове, мехлеми, нагревки, ей я планината! – разпери ръце – Пък ако е писано да се мре, неизбежно е. Аз на лекар вяра нямам.

– Какво му остава на стария човек. Един ковчег и два метра под земята – подкрепи я мъжът с каскета. Загледах се към скъпият часовник на ръката му, макар и стар модел.

– Следите ли политиката в България. За коя партия сте? – попита Георги.

– Политиците нищо не са направили за нас. Едни и същи чревоугодници са, мислят само как да си напълнят джоба – рече едрият селянин и седна на дългата пейка. Извади тютюн, филтри и хартийки от джоба на сивият си анцуг – Плащали са за избори, обещават, ала повече от двадесет лева и едно кюфте от политик, не съм видял – облиза хартийката.
– А какво мислите за това, че български земи се продават на чужденци на безценица – пак се намеси Георги. Все такива теми избираше, раздор да прави и сеир да гледа.
– Против съм. Против. Вярно, ние си зарязахме къщите преди 56 години да търсим по-добри условия. Ама в чужбина казват е по-хубаво. Не знам какво търсят тука в България – сложи каскета си дядото. Ръцете му трепереха. Стискаше синкави устни, от винце ще да е.
– Евтиното, какво да искат. Евтиното! – махна с ръка едрият мъж. Приличаше на борец. Беше си свил цигарката и Георги му подаде огънче. Така се завързват контакти, със запалката, все така казваше. Смигна ми, сякаш знае какво си мисля.
– А защо българите напускат дъжавата ни? – попита Слави. И той искаше да емигрира.

– Вече Ви отговорих – тросна се мъжът.
– Защото не оценяват какво богатство имат. Природа, планини, цветя, реки, гледай, гледай! – размечта се бабата – Те заминават, ама все някога се връщат. Защото носят родината в сърцето си, ей затова! – тропна с бастунката да подкрепи казаното.
– Ти ще ми говориш. Нали сина ти работи в чужбина – дръпна я за ръкава едрият мъж.
– Ама не се ли връща? – подкачи го тя и се изплези. Вярно старците са като децата.
– А това, че жените са златотърсачки? Че не искат да създават деца, семейства? – надигна се Георги. Уж за култура щяхме да говорим. Обичал едно момиче, искал да се женят, пък тя го окрала и заминала с друг. Все това разправяше. Още го мъчи като рана.
– Да, обличат се като леки жени и показват пъпчета и дълги крака. После се обиждат – засмя се Слави и плесна Георги си по рамото. Соня ги скастри с поглед.
– Ако уважава себе си, ще се прикрива. Поне да не ѝ изстине кръстът. После какви деца ще ражда... – закани се дядката с каскета – Аз тука само туристките ги гледам така ходят.
– Това са стари нрави. Гледай ги по телевизията. Вече и мъжете се правят на жени – подкачи го продавачът. Дядото стана. Изгледа го с присвити очи:
– Нямат възпитание. Нямат страх от Бога, от мъжа си. Ако мойта хукне така, какъв тупаник ще ѝ хвърля!
– Да, да, затова жена ти е толкова кротка и те кълне – смъмри го бабата.
– Аз пък това за пръв път го чувам – стискаше устни дъртият. Пак ръцете му затрепериха.

– Сега каква работа имате? Как протича един ваш ден? – подвикна приповдигнато Соня.
– В градинката, на седенката, да си ошетам къщата. Работа да искаш – рече бабата.
– Ходя в гората за билки, бера гъби, джанки за ракия... – имам си занимание рече едрият.
– Че там няма ли мечки или вълци? – опули се Слави. Разказваше, че все вълк го гони.
– А, те слизат зимата. Зимата си седя до печицата и пия плодовете на моя труд – рече той.

– На какво се надявате? – попита Соня.
– Да умра в съня си – отвърна гологлавият. Махна ни и тръгна да си ходи. Гледах същисан.
– Да останат добри хора в България, да се подкрепяме, да си помагаме – замаза положението бабата. Сама жена сред десетина мъже. Къде са другите? Защо мълчат?

– С какво можем да ви помогнем? – попита набързо Соня и стисна бабата за рамото.
– Споменавайте ни с добро. Само това мога да кажа – кимна старицата. И тя си тръгна.
– Работа! Нямаме читава работна ръка. Остави ги ромите, те много крадат. Само тя вярва в тях – рече едрият мъж – Сека дърва, измазвам къщи, поправям покриви, ора градини... работа има, хора няма. Ако иска някой ще го науча, занаятът да не остава зян след нас.
Допуши си фаса. Смачка го на стената на кошче за боклук и го метна вътре. Кимна към продавача да влязат в магазина. Май това бяха тези дето се осмеляват да говорят.

– Добре, де, ами не са ли се съобразили с това, че мястото не е подходящо още като са строяли къщите? – стана на крака Георги. Пак се разписа. Старците се размърмориха.
Едрият мъж пак се появи и отговори. Държеше кенче бира, отпи и се оригна:
– Нямаше водопровод, нямаше ток в старото село, много трудно се изкарваше зимата, стръмно е. Разбери, човек, не се живее там. Тука в равното е по-добре. Виж как сме се устроили. Махни онези камънаци.
– Всъщност, ние точно натам сме се запътили – плесна с ръце Соня – С това завършваме репортажът. Какво ще пожелаете на нашите зрители?
– Мога да ги поздравя като им посвиря малко. Бях овчар навремето – приседна на празната пейка белокос късо остриган мъж. Лицето му почти изгладено. Тялото слабо и жилаво. Носеше тънко яке. Извади от вътрешния си джоб три тръби и ги свърза.
– Триставен кавал – отвърна на учуденият поглед на Слави. Продуха го и засвири.
Не бяха нужни думи. Кавалът засвири първо жално, после подхвана по-весело. А планината, тя ехтеше и носеше песента. Ние стояхме смълчани. Соня се просълзи. Това продължи десетина минути. После Георги му лепна двадесет лева на челото и музиката секна. Дядото си прибра парите в джоба. Стисна ръцете на Георги и си тръгна. Хората взеха да се разотиват. Аз и Соня стояхме като в ступор. Георги се хилеше.
– Прибра парите, видяхте ли? Всички се продават.
– Млъкни – изсъсках. Той отиде да си купи нещо в магазина. Соня го последва.
– Извинете, къде да намеря новата Джамия? Можем ли с кола да стигнем до старият град?
– Виждаш ли ей тая бяла кула? Там е Джамията. Ама пътя е лош. 4-5 километра е. С кола за около 15 минути. Ама нищо хубаво не е останало там. Само развалини.
– Ще разгледаме, благодарим – кимна Соня.
– Ако искаш алкохол, друг ще кара – троснах се на Георги. Той зяпна да протестира.
– Хайде – извади ключовете за джипа от джоба си, завъртя ги да подрънчат. Тръгнахме.

Пътят е черен, на места с чакъл посипан, на други дълбока кал. Георги мърмореше. Видяхме и първите къщи, пръснати из баира. Как стърчи старата джамия. Няма останали здрави дувари. Всичко е изградено от камънаци, дърво и кирпич. Някъде липсват стени, другаде покриви. Сякаш се разхождахме из призрачен град. Влязохме в старата църква. Един прилеп се разлетя. Уплаши Соня и бързо излязохме. Продължихме по уличките, аз снимах, Соня говореше. Отзад се влачеха Георги и Слави и пъшкаха.
– Хайде да си направим пикник. Тъкмо ще обсъдим нещата по репортажа заедно.
Стигнахме до гола поляна и седнахме на якетата си. Гледката беше невероятна. Само поляни, гори и планини до хоризонта. А по небето пълзят пухкави бели облаци. Соня се засмя и отметна глава:
– Това там е Пирин, нали? – посочи върхарите пред нас.
– Така мисля – намръщи се Георги – неми говорете за Пирин, че паля колата и отивам в Банско. Направихме си репортажа. Да се омитаме.
– Хрумнаха ми идеи за пресата. Да пуснем статия със снимки от тука. Да види шефа колко е хубаво – Соня въдъхна. Дишаше дълбоко чистият въздух и се усмихваше на Слънцето.
– Я, вземи пиши – бутнах на Георги таблет.
– Готово, диктувай – хвана таблета с двете ръце и пръстите над сензорната клавиатура.
– „Клета майка България“. Това ще е заглавието – Соня звучеше унесена, замечтана. Статията потръгна. Аз правех панорамна снимка. После къде цвете, къде дърво, пеперуда ми хващаха окото. Добрият оператор трябваше да улавя малките детайли.

– Защо пишеш на латиница? – смъмрих Георги щом надникнах в таблета му.

– Така пиша по-бързо – погледна ме съвсем невинно.

– Добре, но после да го пренапишеш на кирилица. Види ли те шефът ще побеснее.
– Дадено! – кимна Георги.

Щом станахме готови, се обадихме на шефа. Той прегледа текста, одобри го и го пуснахме на пресата. Разреши да нощуваме в Банско, от което Георги заподскача като дете. Изчакахме да падне мрак. Щом запечатах този момент, заминахме. Ала Дебрен ще остане в сърцето ми. С природата, с хората, със спокойствието си и тишината. Не харесвах разрухата. Тук имаше много да се прави, ако някой реши да стегне старото селище. И за какво? Без ток и вода няма смисъл. В такива трудни условия... разбирах ги.

– Познайте кой ще живее един месец на село – Соня се върна след среща с шефа ни.
– Защо? – опулих се.
– Питай, Георги – кимна към него Соня – Питай какви ги е писал.
– Дай да видя – издърпах таблета от вкочанените ѝ пръсти.

– "Kleta majka Balgariq"! Защо е на шльокавица? Поне държавата да беше улучил?

– Стига де, това беше закачка… – почеса се по главата Георги – Убедих коректорката, че е нарочно. Тя пусна статията и беше ок! – вдигна ръце той.
– Е, много си тъп – заби юмрук в рамото му Слови.

– Читателите не схванаха шегата. Всичко друго бе идеално, ала този надпис… не биваше да го слагате баш на 24-ти Май. С него всичко, самата идея се обезсмисля, опорочава.

– Ако не беше Соня, репортажът щеше да бъде пълен провал – наежих се.

– Старците много ще се зарадват на българска млада безплатна работна ръка – Соня смигна на Георги. Вирна брадичка и отиде до кафе автомата във фоайето на телевизията.

– Ще трябва да работим? – Славчо зяпна.

– Да не мислите, че ще ви оставят да се излежавате, както в БИГ БРАДЪР. Зрителите се произнесоха. Трябва ни рейтинг.

Върнахме се в Дебрен. Местните се събраха. Бяхме екип от двадесетина мъже и Соня.
Георги извади таблета си. Застана до гологлавият мъж с каскета. Беше с друго сако.

– Телевизор имаш ли? – Георги го попита.

– Нямам.

– Интернет? – Георги повдигна вежди.

– Какво е това?

– Значи нямаш. А каква връзка със света имаш?

– Радио, да ми мърмори – сложи ръце на кръста си дядката. Другите се подхилкваха.

– Значи, ще се чуеш по радиото.

– Дядо, даваха те по новините – рече едно момченце и го задърпа за сакото.

– Прочети ми го, че не мога – присви очи мъжа. Георги плъзна по екрана.

– Неграмотен ли си, бре дядо? Пише „Kleta majka Balgariq“ – тросна се Георги.
– А нас наричате прости! – махна с ръка дядото. Другите се разсмяха и ни поведоха с багажа да се настаним.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024