Няколко поколения висят на шията ни. Ковчегът на Ной не е спасение. Материята се превръща в животно в дебютната публикация на Яна Мандажиева.

Александър Арнаудов

*
Времето
не е константа.

Вода е -
понякога,
носи ме на сал
по течението си.

Понякога
салът е ковчег
на Ной
сламка за удавник.

Тогава
времето ме превръща
в животно,
което си няма другарче-
значи
не може да бъде
спасено.

Понякога
плавам срещу течението,
от инат и болка
не усещам
ударите на вълните.

Стигам някакъв бряг.
Тогава
времето е пясък -
изтича между пръстите.
Понякога по-бързо,
понякога по-бавно.

Опитите ми да го спра
са жалки напъни
за вечност.

А, тя, вечността,
спи до мен
и сънува неща,
за които
нищо не знам
и никога
няма да разбера.

После
той се събуди,
поиска да го накърмя
с това тяло,
плаващо през времето,
смъртно
и пълно
със белези.

Той -
вечността,
синът ми,
детето ми.

Когато избирам нещо
бавно се чудя
над някакви снимки,
прелиствам
нематерия.
Екранът блести
толкова близък,
безопасно далечен.

Ще го купя това!
Искам го

Понякога си мечтая
за онази опасност,
дето дебне зад ъгъла.

Завършвам поръчката.

Толкова мразя
да пазарувам онлайн!

Някои сутрини
се събуждам
остаряла.
Сещам се за баба -
не само доброто
за мъртвите.
Столетието е стоварено
на раменете ми,
няколко поколения
висят на шията ми.

Морето се пени, ли пени,
заедно с каймака на кафето.

После станах
и направих кекс.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021