Конникът на Апокалипсиса е без глава. Светът свършва със свободната воля на Прогресива Геометрикус.

СВОБОДНАТА ВОЛЯ ОТ ЗАКАЧАЛКАТА 

Преди да отвориш прозореца си към света, отваряш вратичките на вътрешния си гардероб.

Там, сякаш върху закачалки, грижливо са подредени изпрани и изгладени настроения. Някои дори съвсем нови и все още необличани.

Настроения за студени и ветровити дни.

За жегаво време, без намек за повей.

За прашасали улици и за сокаци с кални локви.

За празник и делник.

За полска работа и за градинско парти.

Настроения за разхвърляне на камъни.

Настроения за събиране на камъни.

Настроения за изскубване на плевели.

Настроения за прибиране на златни класове.

Преди да отвориш прозореца си към света (казват, че очите са онзи прозорец, през който душата наднича и гледа) и преди да отвориш входната врата, за да излезеш навън, нагласяш се в подходящите нагласи.

Настроението е като дреха. За да се чувстваш в него като в собствената си кожа, трябва да е ушита по мярка, да стои добре и да е достатъчно ефектна и за модния подиум, и за селския мегдан.

Що е то Свободната Воля в един предопределен сценарий и отдавна утвърден репертоар.

Да спазваш модните тенденции или да се опиваш от архаизма на винтажа? Да решиш коя от всички закачалки да измъкнеш от гардероба?

И разбира се, да не забравиш и за маската –

дали да е еднократна

или да бъде за продължителна употреба –

имаш лично право на избор. 

НЕ Е ЛЕСНО ДА КРОИШ КАПА

Не е лесно да кроиш.

Каквото и да е. Било то планове, или пък капи.

Защото за всичко трябва мярка да има, а къде да я намериш правилната универсална мярка, щом от всяка камбанария мащабирането е различно. И хубави конци трябват, и по възможност да не са бели.

Защото, ако се наложи кърпене или съшиване да личи по-малко.

И винаги при кроячеството има огромна дилема.

Не само в реалния, а и в огледалния свят.

Ето например, дори и Лудия шапкар се чуди

на кой най-напред да скрои капа:

На Триглавата ламя

или на Конника без глава.

И какво да скрои точно:

капа или цилиндър на фокусник.

От цилиндъра вместо мартенския заек може да изскочи, ако не котката на Шрьодингер, то поне усмивката на Чеширския котарак.

ЗА ГВОЗДЕЯ, ДЕТО ВСЕ СТЪРЧИ
ЕДНА ГЛАВА НАГОРЕ

Умните хора предупреждават, че нямо нищо по-тъпо от това да се правиш на остър и като онзи пирон да стърчиш една глава нагоре над другите гвоздеи. Щото съгласно една японска притча, върху главите на точно такива извисяващи се крепежни елементи се падал първия удар. С една дума да беше мирно и кротко стояло, не би толкова боляло. Щото удар, какъвто и да е, откъдето и да е, и от който и да е, си е баш болезнено нещо. Независимо от благите цели и намерения, с които се осъществява това действие.

А съдбата на пироните, гвоздеите и клинците, откакто ги има на този свят, е все да ги удрят и заковават – я, за да построят някой храм, я за да подковат някоя конска подкова. Пък народните мъдрости гласят, че с един удар гвоздей на се забива, че клин с клин се избива, а най-лесно се изкривявали ръждивите гвоздеи.

За последните се твърди, че ако ги забиеш в стари и немощни дървета, на следващата година овошките започвали да дават плодове, заради желязото, което е влязло в кората им заедно с ръждата.

Понякога и най-силният замах не успява да намести пирона, там дето му е мястото, и леко кривнал встрани, той пак продължава да стърчи една глава над останалите, правилните гвоздеи.

Може би за да напомня остро, че и в тъпата си упоритост да се извисява, може бая да одраска с накривената си глава. И в това строително шоу на мирозданието да бъде

Гвоздеят на програмата.

ПО ДИРИТЕ НА СИНЯТА ПТИЦА

Да търсиш изгубеното време, е все едно да се опиташ да направиш снежен човек от ланшния сняг. Или пък да нахраниш от ръката си Синята птица. 

Здравата логика и разумът безапелационно отсичат: Времето е линейно и върви единствено напред, а ледените висулки, променят агрегатното си състояние в съответствие с общоприетите физични закони. А що се отнася до Синята птица и разни там митологично-фолклорни крилати представители като Жар-птица, Гамаюн, Рух, Алконост и прочие, мястото им е между кориците на книжки с приказки или сред облаците на нечие развинтено въображение.

Така отсичат непоклатимата логика и здравият разум. Ала фантазията, чийто буен нрав е добре известен, опонира, че:

Във синилката на небесната вис се е скрила Синята птица и лазурното ѝ оперение я превръща в невидима.

Само твърдоглаво-разумните твърдят, че я няма. Че е плод на въображението на Метерлинк, самоцелен символизъм, естетска заблуда, спасителна илюзия, опит за красиво пренаписване на ежедневието.

Ала Синята птица, онази от сърцето на Буковски, не е отлетяла безвъзвратно с последната въздишка на стария сантиментален циник. Скрила се е в тюркоаза на морската шир и в перушината на вълните.

Очите на необоримата логика надали ще успеят да я видят. Но вътрешният взор безпогрешно ще я разпознае, а ръката, която е свикнала да държи перо, ще я нахрани със синаповото зърно на вярата си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023