Заемаме оставеното пространство. Образът ни избелднява. Потъваме в сенките на своята отминалонст с думите на Поли Муканова.

Александър Арнаудов

ЕПИЛОГОС

(той / тя)*

Тя се превръщаше в него. Заемаше оставеното пространство.

Дали четеше книгите му? Може би... Стоеше на неговото място. Уподобяване.

Може ли един човек да бъде друг? Усвояване на чужди време-пространствени ориентири.

Неговият образ избледнява, потъва в сенките на своята отминалост, извървяност, недосегаемост.

Любовта заема ли образи?

Как се превъплъщава?

Как се сменят телата?

Как си приличат сенките? Двоякостта на близнаците.

Загубва ли се или се подсилва самоличността по този начин?

Как се мисли през другия?

Тялото е уподобяване, част, която снема съществото в себе си.

Пунктирите на въображението са реалните траектории на движението. Преместването е плаващо. Образът е същият.

Как тя се отмества в себе си и в пролуката заявява другото – желаното, недосегаемото (но засегнато)?

Един образ. Едно отместване. Един жест.

Погледът като индивидуален различител е мъртъв, спрял своя фокус в необятното.

Срещаме се отново. Срещам се със сенки. С тела. С пространства.

Тя е другото на той. Тя е тъждество. Тя унифицира в уникалността. Тя така постига своето тъждество.

Тя и той не е един човек, а представа, постигната с нагледа на отместването, приплъзването, халюцинацията.

Тя и той е името на corpus.

Тя прочита същите книги от неговия рафт и потъва в образа, в сянката, в неуловимото.

Той намира записките в същата библиотека, където всеки образ има тъждество.

• Изричане. Без право на отместване. Те са недосегаеми, защото са уподобени.

Муканова, Поли. Из Пиесата. В: Мигове в кибритена кутийка. София: Алтера, 2009, с. 53-55. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024