Казвам се Калоян Радоев, на 22 години от София, България. Завърших НГПИ Свети Лука – със специалност Рекламна графика. Учих в академията Willem De Kooning в град Ротердам, със специалност Илюстрация. След което се върнах в България, бях приет в Националната Художествена Академия със специалност Живопис. В момента съм художник на свободна практика, freelance модел и създател на страницата „Иван Радоев поет и драматург“ с която целя да съхраня паметта и творчеството на дядо ми.

РАВНИНА 

Равнината пътува към хоризонта,
понесла моето детско имущество.
Зелен ферибот,
натоварен със спомени —
потушено въстание на животни и птици.

Равнина, равнина, обърни се назад!

Аз съм момчето, което се молеше
на забранените думи
по пътя разпънати:
дано не ми дадат, Господи,
защото бих могъл да приема!
Аз не тръгнах, за да владея :
аз бях завладян...
И цъфтяха деца по поляните,
и цветята тичаха в краката им.
Равнината...

Равнината пътува към хоризонта.
Към оная въображаема линия,
която се отдалечава
непрекъснато.

Равнина, равнина, накъде ме отнасяш?
Има ли смъртта хоризонт?

1971

ПРИТЧА ЗА НАГРАДАТА НА ПОЕТА

Пред очите ми често минават
пет женски образа,
пет сестри на баща ми -
пет мой лели.
Всяка от тях месеше хляб
най-малко за двайсет души.
Метяха двора.
Краката им имаха
сини подути вени.

Те са мъртви вече и петте.
По-късно видях море.
Но сините вени са пред очите ми –
толкова синьо не бях виждал.
Мислех си,
още една капчица -
и ще станат червени.

Те премитаха двора
от таласъми и гущери,
оставяха на бялата стена
своите вени,
които плъзваха по стряхата,
и слънцето скачаше в гроздето.

После изсипваха
По една престилка ябълки в пруста.
Толкова червени ябълки,
че едва се удържаха
да не станат сини.

Синьо, червено, синьо, червено ...
През чистия двор
потичаха три реки -
синя, червена … и златна.

От червената се раждаха кончета,
От синята - прасенца,
от златната - нямах представа
и чаках заплеснат,
докато баба запали кандилото
и ми зашлеви една плесница
срещу безсъница.

1962

РАКИЯ ЗА БОГА

Защо я купих тая стара къща?
Къде е родният ми край?
Каква епоха сме сега?
И откъде се връщам?
В тая къща аз съм чужденец, но тя е моя,
за да спаси душата ми от падащи предмети.

Глухарю! Колко е часът?
Дали е време да излъжа слънцето?

Едно зелено връхче се усмихва достоверно
под тежкaтa метафора на камъкa.
Каква метафора?
Пикaл съм ви в салона!
Когато аз съм документ,
създаден от човешкото безумие!
Напълниха се камъните с пещерно изкуство,
свещени книги се отрекоха от буквите,
народи тръгнаха по глобуса да се подписват,
човек и кученце разчетоха звездите
остава документът под гаранция.

Какво те свързва със Иван Радоев?
Това е глас от времето на земноводните
Какво ме свързва мене?

Пишете!
Аз тръгнах с него в ден на равноденствие,
без кaмък в пазвата,
за да не е самотна сянката му.
Ядяхме корени, повяхме риба
за дивите рождени дни на мечките,
замръквахме до смърт по сливенските ханове,
paзказвахме звезди на приказките,
четяхме старите поети за молитва,
и правехме от кaл разсъмвания.
А между другото той пишеше
през времето, през себе си..
почти като насън.

Защо не загрози лицето си със злоба?
Обичаше да се говори за момичета,
и пушеше.. той много пушеше.
Захвърлен в криминална рубрика,
затулил с тяло ранните си поетически тетрадки,
наказан със забвение
по време на големите безсмъртия.

Ах, как обичаше да дразни силните,
подмамвайки живота им в театъра!
По тайни, затревясали пътеки
той подстрекаваше природата да тръгва.

Защо е купил тая стара къща?
Къде е родният му край?
Каква епоха сме сега?
И откъде се връща?

От никъде. Не се е никога напускал.
Той викаше света при себе си на гости.
Какво са си приказвали със тоя свят, не знам.
Преди разсъмване целуваше небето му
и пращаше шише със джиброва на Бога.

Останалото той преглътна в стихове.

1977

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022