Себичността ни ражда с глас на древен орган. Разпъваме се между лявото и дясното предсърдие сред поетичните артерии на Павел Павлов.

*
Криеш се умело
по ъглите.
Помежду клетките,
по нервните окончания,
по гръбнака и костите,
под ноктите,
по артериите, капилярите и вените.
Между лявото и дясно предсърдие.
Ти, себичност,
издигнала катедрални върхове
под очите.
Гаргойли, възседнали гръдта,
плюят кръвта отвъд сянката.
Ти, себичност,
с глас на древен орган,
дишащ и звучащ през порите.
Ти увековечи смъртта 
сред смъртните,
а те възкачват се връз теб –
гротески на фасадата ти седнали,
гледат вкаменено.
Изронват се очите им от твърдост,
от скръбност се изсипват в нечии молитви...
Между дланите на прах оставаш...,
само дъх е нужен,
за да ти се заличат чертите.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022