Дните се изнизват по черния път. Не казваме нищо, но отпечатъците личат. Не знаем своето име в изгубения език на Павел Павлов.

Александър Арнаудов

*
Старомодно злопаметни.
В соления дъжд се скиторят.
Ексхибиционисти, трайно разголени,
зад чадъри рани човъркат.

*
Ден подир ден, изнизват се дните.
Ден подир ден аз кретам по черния път.
Ден подир ден нанизвам халките - години,
по пръстите на любими - сенки без плът.
Ден подир ден, аз не зная своето име,
ден подир ден в селата край пътя мълчат
и ме сочат с посинели пръсти стариците...,
не казват нищо, но отпечатъците си личат.

*
Твоите и моите крака,
провесени в гърлото
на студения кладенец...
Разказваш пак за онова,
на онзи изгубен език,
за който спомням си понякога...
Говориш,
за онази мълчана вода,
с която нощем поливаш ирисите.
А в мълчанието растяла гора,
по покривите на изоставените сгради от хората...
Наричаш тези дървета особени, бунтари и смели,
откъснали се от своя хабитат.
Казваш -
ако при особени условия от тях издялаш нещо,
ще можеш, примерно
да върнеш времето назад.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021