Вървим между цветята на живота. Усещаме близостта на изоставеното време. Не сме сами в историите на Палми Ранчев.

Александър Арнаудов

НА ПЕЙКАТА

тя щеше да прекара следващите два-три-четири часа.
И я почисти. Сложи отдолу раницата с ценните вещи.
Седна. Извади огледалце. Начерви се. Заприлича на
жените, които седяха, или щяха да седнат на съседните
пейки. Забеляза в далечината да подтичва улично куче.
Кръстосваше зелената морава. Накрая приближи, сви се
в краката й. Направило своя избор. Или откритие. И ти ли,
скъпо, искаш да бъда като жените на моята възраст? –
попита тя, стоплена от кученцето. Повече не му задаваше
въпроси. Поклати глава, погали го. Нямаше да е сама.

ЖЪЛТО-ЧЕРВЕНА КРАСОТА

Някакъв се кара с приятелката си.
Мръщи се. Ръмжи. После говори високо.
Трябва ли да се намеся, само защото
и след тази неочакваната разправия
между тях, продължавам да я харесвам.

В съседния апартамент умира момиче.
Не го познавам. Не искам да го познавам.
Но как да съм напълно здрав след като
толкова младо същество си отива. Без
абсолютно никакъв шанс да му помогнат.

Подобни вълнения не се отразяват върху
клоните и листата на дървото отсреща.
Установявам го с един-единствен поглед.
Продължават да греят жълто-червеникави.
И дори са по-красиви, полетят ли надолу.

В ГРАДИНАТА

влезе човек с дълга до кръста брада
и тръгна внимателно между цветята.
Ако не беше посивялата брада едва ли
щях да му обърна толкова внимание.
Усещах съсредоточеният му поглед -
и очаквах да науча повече за него.

Той отдавна знаеше всичко за мене -
след време така усетих близостта му.
Приличаше на стар приятел и учител –
гледаше ме усмихнат по същия начин.
Изглеждаше като посещение от високо.
Дали не беше Бог. Или негов пратеник.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023