Ако имаш духовна хармония, спокойствие, можеш да усетиш стойностите на човешките радости. Когато си близо до състоянието на звяр, който трябва да оцелява (нали това правим), е много трудно.

Палми Ранчев

НАСКО

нищо не умее да прави. Или умее толкова малко,
че почти не се забелязва. Изглежда нещастен
в началото на деня. Днес по-нещастен е в края.
Пуши цигари по-дълги от пръстите на ръцете му
Виждал съм го доволен, ядосан, гневен, уплашен.
Не за дълго. Винаги излиза навреме. Наоколо е.

ЛУДАТА

отдавна не е дете. Не е момиче. Лудата си е луда.
В устата й зъбите са малко. В усмивката – смехът.
Често се оглежда във витрината. В очите на хората.
В желанието си да стигне до самия край на улицата.
И да се върне. И още, още – не е уморена. Наведнъж
ще изживее живота – ще го изпие. Ще го разплиска.
Сега шепне, повтаря, припомня – репетира лудостта.

КАРТИНАТА

Мамка й на луната! – повтаряше човекът.
Насред улицата. Насред града.
Няколко часа след средата на нощта.
Мамка й на луната! –
повтаряше и размахваше ръце.

Без да добави име на жена.
Без съперник, с когото да спори.
Забил поглед в паважа.
Мамка й на луната –
повтаряше и повтаряше той.

Фланелката му – парцалива.
И панталонът. И сянката.
И светлината. И нощта наоколо.
Мамка й на луната! –
мърмореше уморено човекът.

Стоеше прегърбен.
Лицето му не се виждаше.
Наблюдавах го отдалеко.
И бях сигурен, че виждам картината,
с която светът ще свърши.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022