ЩЕ ОТКРИЯ НЕЩО ГОЛЯМО                                                           

          По-високият мъж – прегърбен, с тесни рамене - пристъпваше ситно, спираше за миг, правеше колеблива стъпка назад, и отново няколко ситни стъпки покрай металният контейнер за боклук. На темето му, въпреки сгъстяващият се полумрак, се виждаше смачкано черно филцово парче, което вероятно някога е било бомбе. Погледът му се плъзгаше по металния ръб на контейнера, замираше в очакване накъде да промени посоката, и на челото му се появяваха бръчки. През цялото време се стремеше да е срещу другия мъж, доста по-нисък, с огромен корем започващ от гърдите. Той, извит настрана, беше напъхал ръката си до рамото в контейнера. Когато застана нормално, не толкова изкривен настрани, се видя, че рови с метална тръба.

         - Шапка, какво подскачаш? На какъв се правиш? 

         - Добре се чувствам.

         - Ела при мен. Да работим заедно. 

        - Предпочитам сам – отвърна Шапката. – Нали знаеш, късметът е индивидуален. Искам да кажа, че само когато ти се случи лично на тебе, е истински. Трябва да си готов, и психологически, и всякак, за да го посрещнеш.

         - Много разсъждаваш. Пак ти казвам, ела. Заедно е по-лесно.

          - Надявам се да открия нещо голямо. Казвал съм ти!

          - Такива като тебе никога не откриват „нещо голямо“ – повиши глас другият. – Още ли не си наясно. Само огризки и боклуци.

      - Не си прав! – възрази Шапката и отново пристъпи, за да застане срещу него, на възможно най-голямото разстояние между тях. – Предчувствам, че някога ще открия моето голямо. Пръстен с брилянти. Или пачка долари. Може и левове. Дори левовете са за предпочитане, защото няма да ги обменям. Ама да са по стотачки.

       - Нищо няма да откриеш!

       Шапката не обърна внимание на думите му, а само внимаваше навреме да пристъпи в подходящата посока, за да се запази разстоянието помежду им. 

- Ще извиняваш, не мога по друг начин – каза след известно време той. - Обичам да си ровя сам. Чувствам се по-спокоен.

- Рови. Но ако беше до мене, щях да ти дам от сандвича.

- Не искам сандвич.

- Няма и да ти дам – отвърна троснато другият.

        Помириса току-що изваденото парче хляб, отхапа и започна да дъвче. Движеше не само изпъкналата си челюст, от която лицето му придобиваше разтеглена настрани форма, движеха се и рошавите вежди, и носът, особено извития нагоре край, защото продължаваше да души храната. Още не беше напълно сигурен дали сандвича е годен за ядене. Срещу него Шапката оправяше разръфаните си вълнени ръкавици, от които стърчаха пръстите му. Двамата бяха се срещнали пред един четириетажен строеж. Разбраха от хората, събрали се пред него, че жилищният блок се строи вече седем години и вероятно през следващите седем няма окончателно да бъде завършен. Предприемачът продала апартаментите по три пъти на зелено, взел заеми от където е възможно да се вземе, и накрая забягнал в чужбина. Двамата стояха отстрани на групата излъгани собственици на не-построени апартаменти. Шапката погледна по-внимателно този до него, поставил длан на големия си корем, явно и той случайно попаднал на това място. Проявяваше интерес към разказите на потърпевшите. Срещнаха погледи, той раздвижи върха на извития си нагоре нос, и без повече да му обръща внимание, изрече:

- Ние също може да ги продадем.

- Няма как, приятелю – възрази Шапката. - Той, нали разбра, вече ги е продал. 

- Не съм ти никакъв приятел.

-             Знам, че не си. Само така те наричам.

-              Както искаш ме наричай. Хич не ме интересува.

             Двамата отстъпиха по-далече от групата пред строежа, след като стана ясно, че едва ли друго щеше да се случи. Собствениците изглежда бяха се събрали само да се оплачат един на друг. Нямаха кой знае каква надежда предприемачът да се върне от чужбина, за да им довърши апартаментите. Двамата тръгнаха към края на улицата, този път на разстояние един от друг. Следяха се известно време, без повече дума да си кажат. Стигнаха кръстовището и всеки тръгна в различна посока. Върнаха се по едно и също време пред строежа, когато там вече нямаше хора. Никой от двамата не беше изненадан, че отново се срещат. Шапката се подвоуми дали да не го поздрави. В първия момент имаше такова желание. После му се стори по-нормално, ако се пошегува по някакъв начин. Не се сети за нищо подходящо, и запази мълчание. Ориентира се къде е главния вход и влезе в строежа като се ослушваше за крачките след себе си. Тръгна по стълбите и още на първата площадка изчака да се съберат. Мълчеше, и другия, който не искаше да го нарича приятел, също не му проговори. Двамата бяха очаквали да се случи нещо подобно. Затова без особени уговорки постигнаха разбирателство. На третия етаж се спряха, мястото изглеждаше по-чисто, и им се стори подходящо. Огледаха се и започнаха да събират рогозки и парцали, за да си направят легла. Докато се навеждаше и събираше рогозките дебелият беше се задъхал.

       - Тука не става течение – отбеляза той.

       -  Приятел, и аз така смятам! - каза Шапката и го погледна насмешливо, да разбере дали отново ще е недоволен. Не реагира. Изглежда този път обращението му хареса и той реши да го нарича по този начин. - За мене вече си Приятел, господин Приятел. 

       - Имам си име.

       - Приятел също е име. За мене това ще бъде твоето име.

       - Не ме интересува!

       - Затова пък аз съм доволен, че ще те наричам Приятел.

       - Наричай ме както искаш. 

       Шапката реши, че са постигнали съгласие за името. Нямаше как да не се чувства по-добре, ако има кого да нарича приятел. Независимо дали настина му е приятел. Самата дума успокояваше. Лесно се споразумяха кой къде да легне, след като си разделиха рогозките, остатъци от червен юрган и две одеяла. Никой от двамата нямаше специални предпочитания. Щяха да спят близо един до друг. Шапката имаше намерение да го попита дали не хърка. Но предпочете сам да научи когато заспи. 

- Гнездото ми! -възкликна Шапката и легна свит на кълбо. – Отдавна не съм се чувствал толкова добре.  

- Най-обикновено легло.

- На мене ми прилича на гнездо – хилеше се той.

-             Ти нали знаеш, че май не си наред с главата.

-             Всички хора са така.

-             Фантазьор си!

-             Знам тази своя слабост.

-             Някои са луди, други са нормални. Винаги е било така.

-             Признавам, харесва ми да съм малко луд.

          На следващият ден заедно обикаляха улиците, ровеха в боклуците, просеха пред две църкви в центъра и спаха следобед на пейките в „Седмочисленици“ . Когато се стъмни достатъчно, за да се приберат незабелязано, тръгнаха към строежа. Приятел имаше фенерче. Запали го, угаси го, и отново го запали. 

- Няма да го използвам винаги.

- Както искаш, фенерчето е твое.

- Нямам желание батериите напълно да се изтощят.

- И аз не искам. Хубаво е да имаме светлина, когато се прибираме. Иначе на

всяка крачка ще внимавам да не стъпя на дъска с пирон. Ужасно боли!

- Внимавай.

- Виждаш какъв ад е по стълбите. Навсякъде кучешки и човешки фъшкии. Ама

най-опасни са дъските със стърчащите пирони. 

- Ще паля фенерчето в началото. Или в специален случай. Не искам, когато

настане абсолютна тъмница, каквато е в ада, фенерчето да ме изостави.

         През следващите вечери Приятел все по-рядко го палеше. Обикновено само колкото да видят състоянието на стъпалата преди да тръгнат нагоре по стълбите. Шапката не беше сигурен, че е възможно да стане по-тъмно отколкото, когато се връщаха. Осветлението на улицата работеше само в най-отдалечения край. В строежа беше пълна тъмница. Спираше на всяка крачка и проверяваше с крак състоянието на стъпалото, върху което щеше да стъпи. Ако си светеха с фенерчето щяха да се изкачат доста по-бързо. Но и така се оправяха. Той никога не се оплакваше, че Приятел не иска да запали фенерчето. Оставаше да го направи когато сам реши. Най-често двамата ситнеха един до друг в към третия етаж, при неговото „гнездо“ и при „леглото“ на Приятел. 

              Сега изглежда бяха се увлекли от начина да движение предложен от Шапката: винаги да бъдат на едно и също разстояние един от друг.

- Аз, да знаеш, е по-възможно да намеря нещо ценно – обади се Приятел, продължи да дъвче и чукна с металната тръба по ръба на огромния контейнера. – Ако е наистина ценно, сдобия ли се с достатъчно пари, ще се откажа.

- От какво?

- От боклуците.

             Не разбирам каква ти е идеята - каза Шапката и го погледна изпод вежди, защото в момента ровеше с две ръце. – За какво се бориш?

- Бях две години милиционер и се отказах – продължи Приятел. – И треньор по

футбол бях на село. И пак се отказах. Важното е, че мога да се отказвам. Ще се откажа и от боклуците. Човек от всичко може да се откаже, има ли воля и достатъчно пари.

- Не знам дали ще се откажа.

- Ти ще продължиш да си ровиш.

- Открия ли скъпоценен камък или пачка кинти, мога и да престана.

          Шапката държеше нещо с два пръста и го помахваше пред лицето си. Не се разбираше какво е, защото още не бяха запалили уличното осветление. Приятел имаше очила преди доста месеци, счупи ги, успя да ги поправи с две телчета, после ги носи известно време, и накрая ги загуби. Рано сутрин и вечер зрението му изневеряваше. Искаше му се в ръцете на Шапката да има парцал, както му се стори в първия момент. По-късно вече не беше сигурен. Държеше нещо с правоъгълна форма. Нямаше как да е парцал. Шапката продължи да го държи с два пръста.

- Ето какво намерех - изрече той. – Нали ти казах, че предпочитам пари. Ако бях попаднал на пръстен със скъпоценен камък, нямаше да го видя в тъмното. Пръстен можеш да намериш само денем.

- Сега какво намери? – изръмжа Приятел и чукна с металната тръба по ръба на контейнера. – Отговаряй като те питат!

-             Не съм сигурен.

-             Или вече знаеш, а не искаш да кажеш.

-             Защо да не ти кажа.

-              Злоупотребяваш със слабите ми очи.

            Приятел отново чукна с тръбата по ръба на контейнера и се огледа дали не е обезпокоил някого със звука. Наоколо нямаше други хора. Само по отсрещния тротоар вървеше възрастна жена, както прецени по начина й на ходене. Движеше се достатъчно бързо и скоро щеше да изчезне. Все още я виждаше, когато за трети път удари с тръбата по ръба на контейнера. Шапката не обърна внимание нито на него, нито на възрастната жена, която при звука погледна към тях и ускори крачките си. Шапката беше се обърнал гърбом и вероятно проверяваше какво има в портфейла. Приятел заобиколи с широки крачки откъм по-късата страна на контейнера и двамата застанаха един до друг. Шапката се обърна и побягна около контейнера, като го гледаше с усмивка през рамо. Не го изпускаше от поглед и спря едва когато отново бяха на достатъчно разстояние един от друг. Оттам, както му се стори, контролираше положението.

- Има ли нещо вътре?

- Нали ти казах, че ще намеря нещо голямо.

- Какво намери?

- Каквото търсех.

- Значи тогава ще ми дадеш половината.

- Ама няма да бъде същото – промърмори Шапката. – Искам поне за известно време късметът да е само мой. Голямото хубаво, което исках да ми се случи.

- Казах ти, че ще ми го дадеш. 

-            Ама сега пък всичко ли искаш?

-            Всичко! И да забравиш какво си намерил.

          Приятел рязко се хвърли настрани и отново се опита да съкрати разстоянието  помежду им. От движението големият му корем се блъсна в контейнера и отзад широкият му панталон още повече увисна. Отстъпи назад и веднага смени посоката. Този път той съобразяваше движенията си с опитите на Шапката да запази разстоянието помежду им. Скоро Приятел - запъхтян, изпотен - го настигна. Хвана ръкава на сакото му и го удари с металната тръба по рамото. Вторият удар попадна малко по-настрани и нагоре, в главата, защото Шапката опитваше да се освободи. Отвори уста, без да е ясно дали, за да извика от болка, или се смееше. От горната му челюст стърчаха три зъба. Подгъна колене, килна се настрана и челото му се удари в асфалта. Приятел избърса с ръкав потта от лицето си, измъкна портфейла изпод тялото му и с разтреперани пръсти зарови в него. После обърна Шапката по гръб и прерови пазвата му, където знаеше, че крие ценностите си. Откри само сгънати на квадратчета шарени хартийки от бонбони.

- Какви пари, бе? – възкликна Приятел. – Никакви пари не си намерил. Няма

пари!... Ето, всичко прерових!...

          Хвърли върху гърдите му празния портфейл и се наведе да разбере дали диша. Завъртя глава настрана и се ослуша по-внимателно. Още не беше сигурен. Отстъпи, седна на асфалта и заплака с глас. Лицето му се изкриви, страните му светнаха от мътните сълзи. Изтри ги с няколко движения на свободната ръка. Захвърли настрани металната тръба и покри лицето си с разперени длани. Не се осмеляваше да провери отново.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024