Кой ще ни накаже, ако грешим? Въртим се дълго и неспокойно. Усмивката ни е парцаливо знаме. Само портретът на Палми Ранчев се смее.

Александър Арнаудов

ПРЕДИ СВЕТОФАРА

Жена е – личи отдалече, баба – отблизо личи.
Протяга ръка за просия. Без да каже дума върви
край колите. Двайсетина метра срещу потока,
двайсетина метра – обратно. Все мълчаливо.
Очите й не говорят – кафява повърхност. И само –
цоп, цоп – раздвижват се кръгове. Получи ли
пари или цигара. Иначе само гладка повърхност.

ПОРТРЕТ

На никого животът не е толкова
смислен, почти съвършен,
колкото на мъжа отсреща.
Седи на пейката замислен,
с три косъмчета на главата,
за които той единствен знае,
Разположени на педя в ляво
от рошавата дясна вежда.
Торбата му е пълна: бутилка
с вода и три парчета сандвичи.
Дори със следи от чужди зъби,
днес напълно ще го заситят.
Каквото има е достатъчно
да се усмихва. Даже да се смее.

НОВОДОШЛИЯТ

Сакото виси на слабото му тяло,
красиво са изтрити панталоните.
Косата много дълга, мръсноруса,
сплетена на сложни плитчици.
През рамо носи спалния чувал
и огромната си полупразна чанта.
В другата ръка – бутилка с вода.
Надигна я и пи, половината изплю.

Огледа хората нсядали по пейките.
Хвърли на тревата скромните си вещи.
Легна. Въртя се дълго, неспокойно -
проверяваше дали гледат към него.
Трудно беше да повярва, че не му
обръщат повече никакво внимание.
Така постъпваха с новодошлите.
Независимо от техните желания.

ПАРЦАЛИВО ЗНАМЕ

Навън – тъмнина, в стаята –
светлината ме влудява.
Измислена, изкуствена, ненужна.
Кой е запалил лампата?
Ще ми се пръсне главата.
Излизам. Правя няколко крачки.
Затварям очи. Тъмнината е навсякъде.
Говори. Мисли. Подрежда думи.
Каквото има да казва – казва.
Научава. Запомня. Записва.

Искам да продължа – не се получава.
Отново и отново – не се получава.
Напразно чаткам с кремъка.
Нито е тъмно, нито – светло.
Заставам в средата. Равновесие.
Не. Отива по към тъмното.
Натам ме влече. Търся стена.
Да се опра. Накрая застивам.
Някой ме снима. Или съм се запомнил.

Вървя. Целият смисъл. Стига ми.
Все някога ще обясня защо.
Или някой ще ми помогне.
Намесват се кучета. Лаят.
Без страст. Без цел. Просто лай.
Търся. Избирам тъмен ъгъл.
Достатъчно тъмен. Там съм силует.
Част от себе си. Другата част
се завива през глава. Напряга се –
да чуе. Вика ли ме? Пак тишина.
Изглежда са ми помогнали.

Отново думи. Треперя. Треса се.
Отварям уста – излизат. Къртят се.
Търкалят се. Виждам – далече са.
Чувствам – в мене са. И няма ли жена,
дете любимо? Заслушан в дъха им,
да не чувам тътена. Без отговор
достигам брега. Водата е спокойна.
Заливът – нарисуван с парче луна.

Кой ще ме накаже, ако съм сгрешил.
Опитвам сам. Или бих опитал.
Само се усмихвам. Усмивката ми –
парцаливо знаме. Парцаливо – от какво?
Обвивам тялото си. Опитвам се
да бъда цял – едно. Един човек.
Ръцете ми се размножават от желание.
Да хвана всичко. Да не пропусна
нещо свое. Поне – да го докосна.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021