ПАРТИЯТА НА ГОСПОДИН НЯКОЙ СИ

         По това време на деня наоколо обикновено има доста минувачи. Едни бързат за някъде, други се разхождат. Петър Райчев ги наблюдаваше с удоволствие, защото кръга от хора, с които имаше връзка, беше се стеснил. Чудеше се къде изчезнаха познатите и приятелите му. Сега той, някогашен чиновник на различни позиции в Министерството на Образованието, както обичаше да се представя, по-често беше сам. Нямаше смисъл да си спомня къде е работил, колко важен е бил за онези, които са зависели от него, след като напоследък е доста болнав и му се налага често да подсмърча. Беше хремав пети ден, пресметна той, след като носът му протече в четвъртък миналата седмица. Пъхна ръка в джоба на сакото и извади книжна носна кърпички. Разгъна я, изсекна се. Малко по-шумно от обикновено. Стори му се така, вероятно защото вече не беше сам. Тантурест мъж, с малко криви крака и зелено таке, се надвеси над боклукчийския контейнер. 

- Това пък на какво прилича? – попита той. – Не мога да си го обясня!

- Кое?

- Сещайте се! 

- Гатанка ли ми задавате? 

            Имаше право да попита, след като този срещу говореше по този начин. Тонът му беше почти агресивен. Не е направил кой знае какво прегрешение. Вярно, изсекна се прекалено шумно. Щеше да го направи по-сдържано, ако тогава не беше сигурен, че е сам. Човекът със зеленото таке се появи някъде зад гърба му и отстрани, доколкото можа да прецени. Доста късно го забележи. 

- Хвърляте сополивата си кърпичка там, където се храня.  

- Извинявайте, господине!

- Извинен сте, разбира се. Забранил съм си да се сърдя, особено на непознати. Но не забравяйте, доста хора се хранят…

- Знам! 

- Контейнерите с боклук са за някои... За такива като мене… Настоявам да ме чуете!... Важно е!... Иначе можете да ме разберете и по-късно.

-             Веднага ви разбрах. 

-             Вероятно сте забелязал, че вече поколения се хранят по този начин. Дядовците и бабите, техните деца, внуците им. В контейнерите за боклук е основната им прехрана. 

-              Извинявайте много!

               Петър Райчев почувства, че без да иска е преминал важна граница, свързана със състоянието и настроението на този до него. Недоволството му беше съвсем основателно. Нямаше как да влезе в неговото положението, след като взима сравнително прилична пенсия. Поне трябва да прояви разбиране. И да не забравя, че винаги има опасност от близостта с човешки същества, изпаднали в беда. Освен това разговорът беше от една страна нормален, от друга, съдържаше елементи на абсурд. Не стана ли обект на подигравки? Нямаше как да е сигурен. Вероятно трябва да му съобщи по ненатраплив начин, че доскоро е работил в министерство. Е, на образованието. Но министерството си е министерство, без значение колко важно е за останалите. Със сигурност не е простак, на когото да се подиграваш. Още чуваше молбите „господин Райчев, може ли да ускорите отговора на Софийския, защото дъщеря ми заминава за Южна Африка“. Или онази, която три пъти се обажда от Мелбърн. „Дипломата ми трябва. Какво толкова я проверявате? Не е фалшива.“ Това бяха скоростно просветващи, или по-скоро примигващи в съзнанието мисли, спомени и намерения. Едва ли щяха да му свършат работа. Нямаше как да е сигурен, макар всеки ден да минаваше покрай четирите контейнера, и понякога дори ги използваше. До сега не беше разговарял с някой от хората около тях. Обикновено, докато отминаваше, само ги поглеждаше.

- Предполагах, че в контейнерите откривате нещо за продаване – изрече несигурно Петър Райчев. - Понякога има дрехи, книги, стари вази и други недооценени от предишните им собственици вещи. И с получените пари купувате храна. 

- Това се случва в един начален етап – изрече човекът с зеленото таке, без да го поглежда. - Преминал съм го отдавна. 

- Никога не съм предполагам, че и в тази работа има…

- Има, има. 

- Е, вие по-добре знаете.

- Отдавна ям направо от контейнера. Искам да кажа, че напълно съм се приспособил, без да изпитвам отвращение, наранена гордост, или социално детерминирани скрупули. Ям от контейнера, стига да има какво. 

          Заради колебанията му дали да съчувства на положението, в което е изпаднал непознатия със зеленото таке, или да прекъсне разговора, Петър Райчев усети известна гузност. Стана му неудобно от този човек. Как да отрече, че до известна степен има право. Говори логично, помисли той, без да откъсва очи от него. Съвсем естествено хората изпаднали в критично положение, принудени да се хранят като него, изпитват неприязън и каквото друго подобно се сетиш към другите, които само минават покрай боклукчийските контейнери. Сега беше най-правилно да се извини. И да се отдалечи. 

           Не го направи и зададе възможно най-нелепия въпрос: 

- Какво е положението днес? Ще успеете ли да се нахраните?

- Убихте ми желанието с вашето секнене.  

- Казахте, че не се сърдите.

- Сърдя се, ама съвсем малко. Сигурно заради това забелязах варените картофи – добави той, напъха двете си ръце в контейнера и се изгърби напред да влезе по-навътре. - Ето, само два от тях са посинели – чу се отдолу гласът му. - Останалите, както изглежда, стават за ядене. До тях, за мой късмет, има и половин бутилка портокалов сок.

-             Моля ви, спестете ми подробностите. За вас са важни, сигурен съм. Но макар да ви съчувствам, започнах да се чувствам зле.

-             Господине, разбирам ви! Мога да се поставя на ваше място.

-            Извинявайте отново! – прошепна Петър Райчев. – В никакъв случай не искам да ви притеснявам. Животът, знам, на всички стана доста труден.

-          Господине, чувам, че ми говорите – обади се онзи от контейнера, влязъл доста по-навътре. Изкривен настрана, единият му крак беше във въздуха. - Ама в този момент не ви разбирам добре. Главата ми бучи. Имам високо кръвно, и както съм с главата надолу, очаквам всеки момент да чуя пук. Така ставало, казват. Без да го очакваш.

-            Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

-            Нямам нужда от помощ!

        Човекът със зеленото таке все още беше потънал до кръста в контейнера. Изглежда наистина ядеше. Опита да си го представи и направи физиономия на максимално отвращение. Навреме се овладя. После се подвоуми как ли този преглъща с главата надолу. Положението му беше неестествено. Ами ако наистина получи инсулт. Какво може да направи? За негово облекчение непознатият се изправи с помощта на едната си ръка и няколко последователни движения на тялото. Над главата си държеше бутилка, вероятно от швепс. Огледа какво количество е останало, като продължи да дъвче. Оправи зеленото си таке и я надигна. Докато пиеше адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу. Пиеше на малки глътки. Явно искаше максимално да продължи удоволствието. Петър Райчев беше сигурен, че през това време той имаше право да продължи по пътя си. Прекалено дълго се застоя на място, покрай което обикновено само преминаваше. Отново не му достигна решителност. Накрая непознатият облиза боядисаните си в жълто устни, погледна го за миг, и хвърли обратно в контейнера празната бутилка.

- Господине, тези като мене се увеличават, не знам дали сте забелязал – изрече той със значително по-балансиран глас и го погледна изпитателно да провери дали има смисъл да продължи. - Скоро очаквам да станем на брой колкото вас другите, дето изхвърляте боклуците. Една част от хората изхвърлят, друга се прехранва с тези боклуци. Създали сме си някаква връзка. 

-             Много точно заключение.

-             Не забравяйте, двете групи са напълно различни! 

-             Често ми се е искало да помогна, да направя нещо.

-             На противоположни позиции се намираме – продължи този със зеленото таке, без да обърне внимание на забележките му. – Затова ние, около боклукчийските контейнери, имаме намерение да организираме своя партия. 

-             Не съм чувал.

-             Заедно с уличните кучета. 

-             Добре ли ви чух! – възкликна Петър Райчев. – Или се шегувате?

-             Проучванията на обществените настроения за подобен политически проект са положителни – продължи той и лицето му се изопна, стана сериозно. - Направили сме първите организационни усилия. Следващите текат в момента. Очаквам да се регистрираме официално и започваме рекламната кампания. Ще обединим гладниците около боклукчийските контейнери и уличните кучета. Участието ни в следващите избори е задължително. Надяваме се на места в парламента. Поне колкото са патриотите. Нали се сещате, тези дето смучат от цветовете на националния флаг. 

- Ама как, и кучета ли смятате да влязат в парламента.

- Защо не? Сега там има свине, вълци, свраки, кокошки, скорпиони, отровни змии.

- Разбирам какво имате предвид.

-           Тогава защо се учудвате. Отдавна е време да се даде право на глас и на по-близките приятели на човека. Много от тях споделят живота на хората около боклуците. И е съвсем естествено заедно да отстояваме правата си.

-            Говорите доста логично – отбеляза Петър Райчев. – Искам да кажа, че ако изключим абсурдния елемент, звучите убедително.

- Лично аз съм сред организаторите на партията – каза човекът със зеленото таке и опря ръце в ръба на контейнера. - Има хора отгоре, които ще ни подкрепят. У нас нищо не става без „хора отгоре“, както вероятно ви е известно. 

-            Така е – съгласи се Петър Райчев.

-            Ще разчитаме на изненадата и нуждата от политическо представителство на повече от половината българи. После каквото сабя покаже. Участието във властта ще е задължително. В началото на уличните кучета няма да предоставяме министерства. Ще ги използваме в комисиите, където е нужно да се лае. И за някои силови акции. 

- Имам слабост към уличните кучета. Някои са много интелигентни. И не само. У тях забелязвам доброта, привързаност, дори благородство.

- Мнението ви само подкрепя тезата ми.

            До него човекът със зеленото таке, свъсил вежди, се обърна с гръб към контейнера. Облегна се, вдигна глава, раздвижи едно след друго раменете си.

- С времето партията ни ще набере мощ – продължи той, обърна глава към него, погледна го в очите. - И ще предложим санкции за такива като вас, дето се секнат и хвърлят… Без да се съобразяват… Докато другите се хранят.

- Хремав съм. Боледувам от няколко дни. 

- Да не сте болен от корана вирус?

- Обикновена простуда е, мисля, с хрема.

- Дано.

-           Разбирам опасенията ви. И дори ги споделям. Но нямаше да разговарям толкова дълго с вас дори и ако имах най-малко съмнение за ковид.

          Непознатият с зеленото таке обърна глава и прокара длан през устата си, вероятно да изчисти следите от швепса. Идеята му за съвместна партия с уличните кучета изглеждаше симпатична. Защо не? Петър Райчев нямаше нищо против уличните кучета. И срещу домашните нямаше. Преди години имаше куче. Никой не го е обичал както Рико, а и той не е бил привързан толкова към друго същество. Трудно се раздели с него. Липсваше му неговото приятелството. За съжаление животът на кучетата е по-кратък от човешкия. Намерението да се създаде подобна партия изглеждаше доста ексцентрично, но той беше сигурен, че с подходяща реклама хората щяха да го приемат. Представи си множество рошльовци и клепоухчовци от различни породи, размери и цвят, около трибуната в парламента. Лаят, искат думата, отново лаят. При по-ожесточените дебати, ръмжат и си показват зъбите. Вероятно с тях ще има и поне още няколко като този до него. И всички, представи си ги, ще са със зелени такета. 

- Смятам, че добре сте се ориентирал – каза Петър Райчев, след малко по-дълга пауза, и се усмихна. -  Решението ви е оригинално. Едва ли на някого друг е хрумвало.

              Този със зеленото таке подви колена и се смъкна по-надолу, все така облегнат в металният контейнер. Раздвижи рамене, вероятно да се почувства по-удобно в новата поза, и постави длани на коленете си.

- За какво говорите, господине? – попита той, вдигнал поглед нагоре. Бръчките на челото му се бяха задълбочили и по своеобразен начин подсилваха изражението на разсеяност и дори пълна липса на концентрация. - Уточнявайте навреме темите. Мислите ми са доста бързи, дори реактивни, и са достатъчно много по брой и значение. Понякога успявам да ги следя, в други случаи настава голяма какафония. И е трудно да се ориентирам. Някои изчезват, други се появяват. 

- Говорехме за съвместната партия с уличните кучета.

- Да, спомних си. Информирах ви и обърнах внимание върху ситуацията.

- И аз така ви разбрах.

- Ако сте кандидат-член, подайте молба. Ще я разгледаме, ще преценим. Но дори и да не сте член на партията, гласувайте за нас.

-              Това, мисля, ще го направя най-лесно. И обещавам, че ще внимавам кога се секна. И къде хвърлям кърпичките.

-               Разбрахме се, значи. И няма да се наказваме. 

-               Любопитен съм да науча името ви, щом ще ставате политик – обади се след известна пауза Петър Райчев. – Когато ви покажат по телевизора да кажа: ето, този човек го познавам. И ще гласувам за него.

-                Казвам се Някой си. Господин Някой си. 

-                Лесно се помни – промърмори Петър Райчев.  

         Господин Някой си нахлупи зеленото таке над очите си. И му гръб. Отдалечи се към следващия контейнер. Отвори го и отново потъна до кръста в него. На предишното му място се изправи едро жълто куче. Докато се отдалечаваше и продължаваше да ги гледа през рамо Петър Райчев усети, че носът му отново има нужда от почистване. Намираше се на достатъчно разстояние от контейнерите, но не се реши да извади хартиена кърпичка. Оправданието, че е болнав, едва ли щеше да е достатъчно, ако бъдещите съпартийци още се хранеха

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024