Мазилката на тежките и безкрайни дни пада в краката ни. Небесен прах от хората, които си отиват. Търсим следите на уличното куче в човека между стиховете на Палми Ранчев.

Александър Арнаудов

МЪРМОРЕНЕ

Жал ми е, жал ми е, жал ми е… -
мърмори той. Свил е пръстите си
в юмрук, дори да искам нямаше
как да му дам милостиня.
С времето юмрукът му заприлича

на предложена милостиня.
И когато започна да нанася
монотонно удари по главата си
вече не разбирах какво продължава
да мърмори, мър... мър... мър...

ШАПКАТА

Не издържа мазилката
на дълъг ден. Безкрайно дълъг.
Изсипа се с едно движение.
С трясък. Нищо не остана
на стената. А беше част от къща.
Пепел в комина - и небесен
прах в краката. Тръгнах си.
След мене и денят – следите му.
Какво ли беше станало?

Отгоре липсваше небето.
Само облак някакъв висеше.
И защо? Метеоролог ли да попитам?
Или скитникът обул на босо
моите обувки. Погледнах го.
Продължавах да го гледам.
Най-накрая проговорих.

Дали с шапка беше скитника,
когато бягаше. Или гологлав.
Не помня. Шапка думите катурнаха.
Кръгла, с широка периферия.
Нахлупих я с едно движение
там, където трябваше да е небето.
И картината ми стана по-пълна.

ДВАМА

Възрастният мъж ровеше
в боклукчийската кофа.
Кучето опря лапи в съседната.
Ровеха и се поглеждаха.

Кой пръв щеше да открие
вътре нещо по-интересно.
Човекът, превърнал се в куче.
Или уличното куче в човек.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022