Животът е отвратителна миризма. Взираме се в съвремието. В такива дни не се случваме в слънчевата пунктуация на Палми Ранчев.

Александър Арнаудов

МИРИЗМАТА

Някои, ще ги нарека „наши 
съвременници“, миришат лошо.
Не е обикновената миризма 
на хора, изпотени от работа, 
отчаяние, надежди, разкапана 
вяра, или продължителен страх. 

Не изчезва, ако се къпят три 
пъти дневно, киснат в джакузи, 
използват скъпи парфюми, соли 
и мазила. Миризмата се носи 
над дворци, вили, бизнеси, над 
ловните им стопанства и села. 

Над множеството поръчани, 
измъчвани, рекетирани, лъгани,
изнасилвани, бити, ограбвани, 
гонени и убивани себеподобни.
Над главите им, докато говорят 
в Парламента и ги награждават  

със Стара планина, или отказват 
старопланинското отличие. 
Над правителствените постове, 
над способността им да крадат
милиони и дори милиарди, 
без угризения. Над жалката нужда

да показват модни костюми, скъпи 
часовници, телефони, очила. 
Докато дават интервюта повтарят: 
„демокрацията е застрашена“, 
„народът го иска“ , „ не, суверена“,
 „разбира се, че той“, „лявото“, 

„дясното“, „справедливостта“, 
„общото благо“, „ще се борим за“,
„правото, истината“, „за всичко“, 
„ще се стремим“, „ заедно, ние…“
Тяхната миризма, съгласете се, 
тогава става особено отвратителна.

СЛЪНЧЕВА ПУНКТУАЦИЯ

От тази нощ си спомням 
светлината – червена, 
кърваво червена. Кръв 
от залязващото слънце. 
Лъчите се раздвижиха, 
превърнаха се в редица 
запетайки - без точките. 
Над тях видях една ръка, 

и после пръсти на човек 
с мачете. Около дръжка, 
която здраво стискаше. 
Той е жесток, естествен, 
последователен. Потаен – 
и на всички е известен.
Докато озарен подрежда 
обезглавени запетайки.

ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Навсякъде полицаи – 
овластени създатели 
на абсолютното нищо. 
Заедно с официални 
охранители - и други 
охранени с униформи.

Нараства множеството 
изпълнители - съгласни 
на подчинение - от което 
вони отвратително
изроденото подобие 
на ред и справедливост.

Кога ще изчезнат? 
В арогантна тъмнина, в сенки, 
и празно пространство – 
разраснало страховито.
Винаги съгласните 
с вечната несправедливост. 

Искам да се бия с тях – 
а само ставам по-уязвим.
Нека поне да научат 
в чии муцуни ще се изплюя, 
докато се топят жестоките 
ледове в душата ми. 

Накрая с пулсираща 
от усилия глава – и зъби, 
строшени от стискане – 
ще се разлетя на парчета. 
Предложил им нагоре 
всички заедно да полетим.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024