Следим полета на природата. Есента е безкрайна. Палми Ранчев помни времето и не очаква да се повтори.

Александър Арнаудов

ВЪПРОСИ

Непрекъснато падат листа
от двете дървета над мене.
Опитах се да проследя
полета на едно от тях.
Предизвикателно червено.
И природата ли наказва

дързостта и красотата.
Затова ли есента е безкрайна?
Оглеждам се за хората,
които обичам. Поздравяват се.
Говорят за вятъра и лошото
време. Не са ме забравили.

Очите ми се стесняват
и светлината трудно прониква.
Пречи ми да разбера
защо съм сам. Буден ли съм,
или сънувам? И в двата случая
реалността ме притеснява.

Откога не съм се влюбвал.
Затова ли се оглеждам гузно.
Помня случилото се, защото
не очаквам да се повтори.
Имам ли право да питам: още
колко време ще съм тъжен?

СРЕД ХОРАТА

на ангела му е трудна всяка крачка -
съмнителен изглежда с тази гърбица.
Загърнат в шлифер, скрил крилата си,
с неестествена за другите походка.
Ако не е гърбав, какво ли друго крие?

Не иска да покаже ангелските си крила -
да ги разпери - върви с наведена глава.
Мълчи. От часове очаква дъжд да завали.
По струите небесни нагоре да се изкачи.
Не обяснява - защо при хората е слязъл.

КОГАТО ТРЪГНА

към онова място, отвъдно
на сегашните отвъдности,
ще съжалявам само, че там,
през тежката врата –
на ефира, влагата и тъмнината –
виждам в една посока.

И ще помоля добрия Бог,
ключаря Петър, лодкарят
от Стикс, или пияният скитник
откраднал дребните монети
затворили очите ми, да видя
какво се случва с живите.

Не искам да знам коя война
победоносно завършва и колко
са убитите, продължили живота
на случайно оцелелите. Господи,
искам да се уверя, че след мене
светът не е какъвто го оставих.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024