И загубата, и победата се посрещат с усмивка. Преди края на играта, героят проплаква насред тълпящи се спомени. Докато всички други пропадат, думите на Палми Ранчев сграбчват въздуха и политат.

ГЕРОЙ

Прошепна: И-и-с-т-и-и-и
и-н-а-т-а-а-а-а-а!…
Проплака: Спра-а-вед-ли
и-в-о-с-т-а-а-а-а!... -
някъде дълбоко
във въображението си.

Шепотът му е повече
от тих. Дори ехото
в него не успява
звучно да го повтори.
Тогава за какво
се е събрала тази тълпа?

Всички крещят:
Спра-вед-ли-и-и-вост!...
Съскат: И-с-с-ти-на-а-а-а!...
Единствената ис-с-ти-на!...
Да спомене ли, че преди
множеството наоколо

той призивно ехтеше
от сега повтаряните думи.
Възможно ли е
заради някогашния шепот
да се превърне
в признат от всички герой.

ПРИЗНАВАМ

Харесвам лесните игри.
С нищожни печалби.
И скромни загуби.
Не влизам в игрални зали.
Залагам на тротоара.

Срещу играчи, следящи
с презрение заровете.
Напускам играта с една
и същата усмивка, ако
губя, или съм спечелил.

СПОМНЯМ СИ

отдавна отминалото
време, много преди
двайсет и две, двайсет
и пет-шест години.
Възможно да са повече.
Играех си с Края.

Краят припяваше:
кра-а-й!... И аз повтарях:
кра-а-й!.. . Краят
ме покани да разбера
къде е края. Вдигнах
с безразличие рамене.

Вървяхме редом –
не обръщах внимание
както на шегите,
така и на мълчанието му.
Изкачвахме се към
последния десети етаж.

Оттам наблюдавах
шеметното му падане.
Изглеждаше комично
как лети и неуспешно

опитва да се хване

с ръце и крака за въздуха.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024