Истината управлява всички човеци. Впрегнатите нямат път и никога не са заедно. Теглим и мразим времето на собственото си съществуване в поезията на Палми Ранчев.

Александър Арнаудов

ИСТИНАТА

Съществува ли някой по-неприятен
от човека управляващ други човеци.
С юзда. Тояга. Безмилостен камшик.
Използва ги често. Или по-рядко.
Пречи на впрегнатите да проумеят,
че теглят и мразят горчивото бреме
на своето собствено съществуване.
Без път са. И напразно се оглеждат.
Един до друг - никога не са заедно!...
Не са много добри!... Не се обичат!...
Още не казват истината - кой е той?...
Кои са другите?... Колко са на брой?...

ГЕРОЙ

Прошепна: Ис-с-ти-и-и-и-н-а-т-а-а-а-а!…
Проплака: Спра-вед-ли-в-о-с-т-а-а-а!... -
някъде дълбоко във въображението си.
Шепотът му е повече от тих. Дори ехото
в него не успява звучно да го повтори.
За какво тогава се събира тази тълпа?
Всички крещят: Справедливост!... Съскат:
И-с-с-тина-а!... Единствената и-с-с-тина!...
Да спомене ли, че преди всички наоколо
ехтеше призивно от повтаряните думи.
Възможно ли е заради някогашния шепот
да се превърне в признат от всички герой.

И ТОЗИ СЛЕДОБЕД

винаги усмихнатия възрастен мъж,
който от четири години и половина
нощува от дясната страна на близкия
паркинг, храни кварталните гълъби.
Те - с гукане и с крила - акламираха
премерените движения на ръцете му.
За тях той не разпръсква трохи хляб,
а щедро споделя световната благодат.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023