Оля Стоянова пише поезия, проза и драматургия. През август 2024 г. излезе последната ѝ стихосбирка „Как ни спасяват природните закони“ („Жанет 45“). Автор е също на стихосбирката „Улица „Щастие“, на сборниците с разкази „Висока облачност“ и „Какво сънуват вълците“, на документалната книга „Смелостта да бъдеш родител“, който представя гледната точка на родителите на хората от ЛГБТ общността. Оля два пъти е носител на наградата „Аскеер“ за съвременна драматургия – през 2014 г. за „Покана за вечеря“, която от 10 години се играе на сцената на театър „София“, и през 2018 г. за „Цветът на дълбоките води“, поставена в Народния театър „Иван Вазов“. На сцена е също и пиесата ѝ „Страх за опитомяване“, поставена също в НТ „Иван Вазов“.

Закон за това колко далеч
отеква смехът

В малък испански ресторант
голяма група чужди туристи
се смее шумно на нещо,
което половината хора
така и не успяват да разберат,
а притеснената сервитьорка
изпуска чиния –
понеже смехът винаги 
застига най-слабите.

Нива на възможни прочити

В библиотеката на един бежански лагер
нищо не е безобидно –
дори рафтът с детски книги –
стиховете на Салис Таджер „Родна къща“
или романа „Беглец“ на Николай Дубов –
стари издания от преди трийсет-четирийсет години,
когато родителите на тези деца,
още не са били родени,
но конфликтът,
който ги е изхвърлил тук,
вече е назрявал.

Правила за равновесие в един чужд свят

– Не искам –
казва жената и отклонява ръцете
на уличния търговец,
който ѝ предлага шалове, пъстри поли и аромати.
– Нищо не искам от вас –
настоява жената,
дошла да види този странен и непознат свят,
да го помирише,
да го разгледа,
да го снима дори,
но без да го докосва
Продавачът е малко обиден,
но неотстъпчив –
сменява цветовете на шаловете,
предлага нови аромати, масла, камъни,
вади още по-блестящи бижута,
защото правилата на играта са такива –
всички сме част от една хранителна верига,
от един по-стар свят,
който знае как да ни поставя на мястото.

За разликата в езиците

В тази чужда земя дори мелодията
на птичите песни
е различна –
трябва да се вслушаш по-внимателно,
за да разпознаеш по-дългия и провлачен звук
на песента на зелениката,
острият писък на вътрошийката,
по-продължителното кискане на зеления кълвач,
но един звук никога не може 
да се сбърка – 
онзи шум от свистенето на крилата
на малкия ястреб,
който се спуска внезапно,
видял жертва.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024