Развеждаме се с живота и скачаме от терасата на скучната есен. Пропадаме в гробището на думите. Поезията на Нинко Кирилов е дом на обречените.

Александър Арнаудов

РАЗВОД

не се развеждай със живота,
моля те,
не се развеждай.
ти знаеш – всичките деца
остават винаги при него.
ще имаш само някой уикенд
или поредна зимна вечер.
ще прелетиш като последен фас
от някоя тераса
към нормалното,
семейното,
надеждата.
не се развеждай със живота
днес поне.
не се развеждай.
утре – да.
но нека не е днес.
иди до близък магазин.
купи си лято, скучна есен
или тъга и черен хляб.
или пък песен.
вземи си празните листа,
лимони,
бяла прежда.
но ако можеш,
само ако можеш,
не се развеждай със живота си,
не се развеждай.

ПОЕЗИЯТА Е

да ходиш по въже,
опънато между
поле с бръсначи
и море от кръв.
и да не падаш.

ПРАХ ЗА ПРАНЕ

най-сетне бях успял да забравя името ѝ,
когато се сблъскахме в метрото
и ризата ми попи цялото ѝ кафе.
за щастие
тя все още използва добър прах за пране.

НАЛИ

нали те обичам много,
нали те обичам?
нали ти обичам езика
и зъбите нали ти обичам?
нали ти обичам ключиците
и разширените зеници нали ти обичам?
нали ти обичам бенката
(знаем къде), нали, нали?
нали ти обичам глезените,
когато са до ушите ми
и не мога да чуя как питаш
"нали те обичам много,
нали те обичам?".

ЕДНА НЕДЕЛЯ

Поезията е дом на обречени –
това ми го каза един приятел.
Оглеждам се и още не е лято.
Или поне не вече.
Казва ми още, че си губя времето,
което можело да подарявам.
Май е прав. Изобщо не оценявам
нищо наоколо. Но и не ми дреме.
Нещата са много по-прости отколкото бяха –
важи и за повечето хора.
Моят приятел продължава да говори,
от устата му излита страх.
Представям си неделята си като ров,
който копая цяла седмица.
Казват, че такова мислене е вредно.
А аз скачам с ръце в джобовете.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021