Слънцето е забравен фас. Гордееш се с тишината по пътя. Желанието да си чужд е миналото на Нинко Кирилов.

Александър Арнаудов

СЛЪНЦЕТО, СЪРЦЕТО

виж слънцето ни е забравен фас приятели
на снимки химнопедии симфонии и тихо
много тихо стана вътре оловно злато
като в лоша приказка но няма
на кого да я разкажеш защото
да защото обвинително
и честно да поглеждаш само в себе си
да се гордееш с тишините си по пътя
лишен и от съчувствие и полюси
мачетената диагноза утре
да вдишаш по-добрата версия на думите
а да издишаш пепел от сърцето си
което си забравил на жаравата

а слънцето е всъщност нарисувано
желанието да си чужд е минало

ЛАЛЕТАТА ПЕЯТ НЕПРЕКЪСНАТО

човекът от бъдещето стои в ъгъла.
лалетата пеят непрекъснато.
говори ти смешни неща.
лалетата пеят непрекъснато.
говори ти и лоши неща за мен.
лалетата пеят непрекъснато.
гласовете ти казват да се самонараняваш.
лалетата пеят непрекъснато.
и да скочиш от прозореца.
лалетата пеят непрекъснато.
казваш, че имам кръв по ризата.
лалетата пеят непрекъснато.
и че много пъти съм ти идвал на гости.
лалетата пеят непрекъснато.
защо лъжа, че не виждам човека.
лалетата пеят непрекъснато.
защо лъжа, че те виждам за първи път.
лалетата пеят непрекъснато.
тръгвам си и ме е страх за теб.
страх ме е, че лалетата пеят непрекъснато.

АТЕЛИЕ

кой скочи в реката, попита реката.
кой скочи в ума ми? не питай, а плувай.
тъчеш ми платното, събираш боите,
кинжали, и четки, и сметки,
и още реката, вълните, Вирджиния Улф,
леглото, длетото, усмивката, кръв и
удавницици с плавници, и камикадзета с каски,
и аз дето още ти пиша любовни писма.
защо? не е ясно.
от язвата прясна
парчетата вече са вкусни и смели
с рубинени ръбове.
боли понеделник до събота,
почива в неделя.
кой скочи в реката към себе си? влакът
замина, обядът е топъл, телото изстина.
небето е с цвят на последната рокля,
небето е с цвят на пържола от бут.
ти още ме помниш, най-много до утре.
добре, че останах. добре, че замина.
след болката рамката стана картина.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024