Професионален аматьор, анархист и номад, водна птица (моя псевдоним/алтерего) е персонаж без фиксирано място в обществото. 

Неговият предшественик се е занимавал с какво ли не, от пътуване на стоп и бране на плодове по френските ниви, до окупирането на изоставени сгради и експериментите с алтернативни културни и политически общности в чужбина. В последните години се подвизава отново в България, където търси нови хоризонти сред познати пейзажи и отскоро има засилен интерес към психологията.

водна птица е независим поет и писател, подготвящ психологически разказ в стила на магическия реализъм, както и стихосбирка, колаборация с още една поетеса. Съвсем наскоро публикува и собствена страница за поезия - vodnaptica.com 

Още няма име

Вакуумът се раздува,
макар да топли огън,
храна да засища,
сред познати стени,
тук за мене е подслон,
а за другиго няма,
как става така,
че най-важното остава
извън прегръдките на солидарността,
невъобразимо ми е направо
зиме да спя навън,
в града за единици,
които не можеш в сбор да събереш,
а колкото повече цифри,
толкова по-малко решения,
науката напредва,
но всичко изостава от геометричната прогресия
на вакуума вътре в нас.

Няма трайно задоволство,
нито личен успех,
„само-израстване“, илюзии,
които да прикрият раната
на болно колективно тяло,
гноясва,
докато капка по капка воля,
изпотена в безмислен труд
за някой друг,
сляпо трупащ богатства и мъка,
развива способността ни да извръщаме поглед,
а лудия цар не може да спре,
защото колкото повече губи
едно, толкова по-силно
с друго компенсира,
основал е строителна фирма
и гради пирамиди от мизерията,
проиграва животи като жетони
в казиното на изгубените мъжки души,
врътки рулетки, игри на карти,
борби за власт,
всичко е загубено, докато не свърши
играта, хазарт,
докато не му свърши коката,
в мръсна стая отчуждени
пари на фунийки завити
и фитилът минава през тях,
на всяка гърми в обратен ред
онези „истински“ собственици,
играчи, предприемачи,
има още десетки хиляди,
а под тях още милиони реплики
от животи-сувенири,
в нищо не вярваха
и за това фанатици,
идолопоклонници и жреци,
във всичко за което можеш да се сетиш
те повярваха,
уж за да запълнят вакуума,
и грешката в система съставя се,
приписват се на другиго проблемите,
безтегловността побеждава,
надвива особено жестоко онези,
които я разпознават,
набити с камшици от циници-другари,
набити с камшици от циници-другари,
ние сме другарите,
но дори и през болката
вярваме, че можем,
заедно, солидарно, някакси,
водени от омотаните си черва като прежда,
инстинктът за самосъхранение нарежда,
без тяло и без глас,
път отвъд вакуума,
но какво от истината остана,
вече няма обяснение,
което да не се гърчи,
когнитивен дисонанс,
надеждата е толкова мразена,
колкото и желана,
любимата,
любимият,
спаси ме,
мразя те,
нямам нужда от теб,
остани до мен,
готов съм да те изслушам,
готов съм да се изслушам,
готови сме да се изслушваме...
Вакуумът, който нося вътре,
колективна рана.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023