Остаряваме неусетно в тишината между редовете на Невена Борисова.

Ти някога си обеща

Нека мине още малко време 
и ще задълбаеш - 
ще се приведеш над бюрото,
ще стоиш по-тихо, 
по-неподвижно, 
ще усвояваш знания,
вместо да сънуваш
през деня. 

Ти някога си обеща - 
когато остарееш, време ще има, 
ще живееш така, 
както някой, който отива
в Париж, и там в библиотеката
се затваря, 
разхождайки се край рафтове,
безстрастно прелиствайки книги
за красотата, смъртта, любовта.

Нека минат още
няколко години, може би две, 
може би повече, 
тогава речният вир, лунните блясъци,
няма да са така приятни за съзерцание, 
няма да са така приятни.
Ще те повика тишината на стаята,
ще те приветства като 
кралска особа. Тогава всичко важно 
ще бъде свършено,
и без това ще остарееш, 
и без това ще остарееш.

Годините минават, но,
може би е за добро, 
сърцето е все така младо, все така меко, 
а лицето, неговото стъбло, 
все така не увяхва, все така. 

Когато остарееш, 
а това винаги става внезапно, 
вероятно
вече ще бъде късно
за велики дела, 
но ти не съжалявай, 
за мечтателите има отредено място
в редиците на старостта - 
и те винаги, като часовои,
правят кръгом, и започват
да изглеждат като красиви деца.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023