Реставрираме несъществуващия стенен часовник. Слушаме брътвежа на слънцето. Припомняме си света на забавен каданс в поезията на Невена Борисова.

Александър Арнаудов

Реставрация

В началото на всяка година, те
всички - красиви, грозни,
уж глупави, уж умни,
уж нелепи, уж неугледни,
уж добри, уж зли,
уж млади, уж стари,
хапваха, пийваха,
стояха до късно,
редуваха вино, руска салата и мисли.
Слушаха несъществуващия стенен часовник
на нощта, как стене, как отмерва дванадесетия час.
Хората, подобно на прилепите,
не виждат светлината на времето, единствено
чуват звука му – как отеква по кожата,
ставите. Времето е заря на забавен каданс.
Всяка година, на
сутринта,
слънцето изгряваше отново,
а те поглеждаха към него
през прострените си дрехи и простреляни
от нощта клепачи, едва-едва,
както се гледа на досадна котка,
която не иска да напусне дивана. 
Все трябва да казва нещо,
с тези лъчи, посред зима,
помисли си едно момиче, облакътено
на терасата, и взе, че се вслуша
в брътвежа на слънцето.

Реставрирай, реставрирай,
не само тялото, казваше то.
Реставрирай душата,
като стара икона.
Всеки нов ден е припомняне
на един съществуващ свят,
по-съществен 
от всички останали.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022