Небето обещава сняг в непроходимо мрачния ден на живота ни. Саня Табакова хвърля кръста на поезията в ледената вода на мълчанието.

*
Той седи
край една от стените помежду ни.
Дъждът пълни обувките му
с щедри, лъскави
капки.
До вечерята
остава една монета.

*
В една и съща
ледена вода сме.
Аз съм твоят кръст,
ти моят.
Но ако реките кипнат,
пресъхнат,
къде ще се хвърляме
къде ще се търсим
ще се намерим ли...

*
Когато
навън е непроходимо мрачен ден
небето обещава сняг
а в душата няма и помен от кокичета..

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024