Държим пространството далеч от себе си. Опитваме се да обходим милиони светлинни години. Търсим тропически острови, (липса на) гравитация и земя в новия разказ на Нели Станева.

Александър Арнаудов

Ели

Дали си толкова щастлива, защото ти липсва буквата на отрицанието или заради тази пластмасова редица от чаши, пълни с тропически острови? Бедрото ти се притиска до мен и ти казваш, че имаме един баща и че той е на милиони светлинни години, затова и можем да правим каквото си искаме, затова и сме толкова сами. Опитвам се да се държа далеч от теб, но се спъвам в красотата ти и времето се огъва, а пространството втечнява.

Щастието тази нощ няма да се вмести в стих. То не е ритъм, не е музика, то запълва всички сетива като морска вода, когато скочиш от високо и се забиеш с космическо бръмчене в прохладните, солени дълбини. Влиза в ушите, замъглява очите, завърта тялото в произволни спирали. Продължава около четири-пет часа. После бащата се буди на хоризонта, медночервена прозявка, ние се споглеждаме смутено, аз виждам за пръв път човешките ти черти и се ужасявам, че аз също ги имам.

Когато изгрява тежката луна, малко преди полунощ, ти се появяваш и започваш да повтаряш движенията ми. Кълбо от естествена светлина сред изкуствената, което ме кара да трептя с бързи и силни вибрации, за да те предизвикам или да те изморя. Смущава ме близначеството на мускулите ни, лекотата, с която продължаваш моите дъги. По някое време един завлечен мъжки глас ми прошепва: пази това дете от себе си или не - ти се пази от него. Аз ти обръщам гръб, взирам се в звездите, затварям очи, но нищо не спира въртенето на клетъчно ниво, Ели. Аз нищо не мога да отрека, въпреки буквата си, а ти дори не се и опитваш. Ти се приближаваш като стържеща, нагорещена стомана, не чувам никаква музика вече, само това бръмчене между аз и ти. Притискаш се към мен с алиби от подивялата тълпа наоколо и заговоряш на език, който не разбирам, защото не искам да разбирам никакви думи, защото щастието е отвъд тях и ти си отвъд тях, и моето страхливо сърце знае колко малко време ми е позволено да прекарам на това място. Ти се смееш и ме заливаш с остатъците от тропическия си коктейл и с изобилие от кожа. Движим се толкова бързо и в такъв синхрон, че всички около нас се разпръскват, и когато остават само бетона и счупените бутилки по него и тишината на тази уморена земя, трябва да скочим. Прегърнати от морската вода около нас, се сливаме в черупката на щастието. Ръката ти се оказва по-силна от моята, разхлабваш я едва когато яростта на изгрева не може да се отрече. Тогава аз си възвръщам първоначалната сила, умножена по твоята, и те дърпам да си тръгваме. Земята обаче е отведнъж толкова светла, че моментално те губя.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023