Наталия Иванова завършва журналистика, а след това следва в магистърската програма
„Преводач-редактор” в Софийския университет. Работи като редактор в медии, a понастоящем – във фондация “Герои на времето” (TimeHeroes). Участва като автор и редактор в отделни проекти на издателство Scribens. През есента на 2020 г. излезе първата ѝ стихосбирка „Човек с бинокъл“ (изд. Арс) под редакцията на Марин Бодаков и с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

РАЗГОВОР

Кога ли ще те разбера,
безславно мое тяло,
застъпило живота с нокът;
бе там и страдаше за своето –
навярно по неволя те подведох
с близост някоя
с внезапното докосване до нещо,
което е веднъж, a си го спомняш като вечно,
но в тих следобед,
когато почвата е мека,
а слънцето е косо, както всяка есен,
ще чувствам, че ми казваш всичко,
ръката ти ще хвана сякаш чужда е
и най-накрая ще поискам прошка.

ДОМ

Където не знаех, че съм пристигнала,
ти чакаше да ме посрещнеш.

НАКРАЯ – СЪРЦЕТО. НАКРАЯ.
Разбира се, след края на една любов,
ти първо ще опиташ да си жив –
и ще се получи.
Това е неотменно:
напът занякъде ще спреш
и ще козируваш пред лалетата, невинни като сутрин.
Но точно там ще си припомниш всичко
и като че е писмо, прегънато на четири,
ще прибереш ръка във джоба си,
ще забравиш, че е там,
и ще си тръгнеш.

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО
И все пак мислехме,
че ще се върнем там,
където тъкмо е настъпила вечер
и кожата ни ухае на метал,
ожулена от дългите летни следобеди.
Какво от това, че не сме?
Можеше да си представяме как дишаме горещия въздух,
докато слушаме лекото шумолене на изоставената трева,
как вървим развълнувани под нищожната тежест на капките,
как пред очите ни снегът –
не заваля ли току-що? –
закрива бавните ни стъпки,
как сме се разплакали в прегръдките си поне веднъж.
Но нищо не се случи
и това е толкова невероятно, колкото щеше да бъде
след време да усетим досада,
съмнение или неприязън,
което тогава ни се виждаше невъзможно
и това вероятно е нашето чудо –
запомни ме с него и с това как ми разказваш
за нещо далечно, ти го нарече тъмна материя
– и ти повярвах.

*
В тревогата набъбваше печал,
прахта на дните се надигаше във мене,
заспал бе някакъв човек в гърдите ми
и ужасно се боях да го събудя.
Очите ми така оставаха затворени
за онова, което тегнеше отгоре ни,
над мен и онзи в мен –
страхът, че няма да говорим,
че ще е все така
и ще се борим тихо.
Страхът, че и тревогата е вечна.
Но днес обръщам се с лице към вас
и казвам всичко, което мога.
Чувам и човека в мен: това бе,
няма страшно.
Значи там е, диша още.

ВРЕМЕТО Е НАШЕ

3.

Не ни застигна страшно бедствие,
нито пък изгубихме, за ужас, нещо.
Ние просто бяхме тъжни,
па̀рите се сменяха с мъгли,
пред блока котките умираха,
вечер се прибирахме унили,
разбира се, понякога съвсем добре,
поне така би трябвало да бъде.
Всичко иначе остава някъде,
запомнено дотолкова, доколкото
докато режеш лук във кухнята под наем,
внезапно нещо малко те пробожда,
заровено под мислите за другото,
внезапно някакъв следобед се оказва важен,
не, прости – най-важният –
как седнал си на пейка и броиш
листата, изпопадали в краката ти.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022