Изследваме себе си в болката, търсим изход от невъзможното щастие, търсим се там, където ни няма. Вървим по безкрайната спирала в посока надолу.

Лесно като дишане. Пропадаме в живеенето на думи. А в реалността отдавна сме отвъд в новите стихове на Надежда Тошкова.

Ива Спиридонова

(НЕ) ЧОВЕШКО
приглаждам
полата си от лен
лятото
косите си
как ми се ще
да пригладя и мислите си
с онези бесни многоточия
между теб и мен
лутат се
лутат се
бъркат редовете
прескачат разстояния
все по-нагъсто
една до друга
една в друга
точки
точки
точки
къде е паузата
къде е
къде съм
къде си
дланите ми, влажни
приглаждат
заглаждат
полират
живота ми
вълнението е измълчано
идва ред на равните думи

човешко е
когато те няма

ЗИМАТА
ме целуна предварително.
Виждам как всичко си отива,
още преди да е дошло.
Самотата
е със симптоми
на падащи листа
и като тях си тръгвам -
преди да се родя.

РАЗПЛАТА
Купувам си малко време в спомените
с кредит от реалността.
Не е изгубване в нищото, само среща,
на която все пристигах закъсняла.
Този път дано съм навреме -
не за любов, за доверие.
Бях го затворила в плик,
изпратен завинаги на грешен адрес.
Затова не получавах никога писма,
макар че умея да чета човека.
Хората все искат да навлязат
в чуждата вселена.
Виждам, че не бях по-различна.
Сега чета себе си
и погасявам всеки дълг,
който съм си оставила.

НАДОЛУ
Времето -
лечител и(ли) убиец?
Така ми се иска да знам.
Казват – попитай търпението.
И онази сълза, която се вие
по циферблата на всяко лице.
Достига бавно ръба на отражението.
След това логично пропада
и се губи.
Все още никой не знае къде.
А аз се чудя,
ако спра да отброявам секундите
и забравя изобщо да смятам
всяка липса, разстояние, трудност,
дали ще се излекувам от теб някога?
Или така ще убия и двамата...
Всичко е безпредметно,
щом няма кой да обича и страда.
Всяко терзание е още в сълзата.
Пропадам.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021