Вслушването в необяснимото и безсловесното, говоренето на един език с природата, не и с хората, болката и самотата като начин на живеене, липсата, изпълнена с присъствия... Всичко това, като брилянтен превод на езика на мълчанието в новите стихове на Надежда Тошкова.

Ива Спиридонова


ЛИПСИ

Накрая може би ще осъзнаеш,
че ще ти липсват само тези,
които никога си нямал страх,
че можеш да загубиш.
Тях чувствал си напълно.

Това, че ти отнема някой
животът с края неизбежен,
не е като когато този някой
реши и сам си тръгне.
Не този страх.

А онзи, който
лишава те от истинското му присъствие,
когато е до теб човекът.
Но твоите очи са вече втренчени
в страданието от тази недостатъчност,
която те прорязва остро,
някога,
при вероятната му загуба.

И ти си там, държиш ръката му,
а той държи не твоята, страха ти.
Страхът ти редом е до двамата
и толкова.
За друго място няма.
Това е начинът
да бъдеш с някой без да го усещаш.

И после този някой, щом го няма,
не липса идва,
само облекчение.

А ти убил си нечие значение.

ЕЗИКЪТ НА МОРЕТО

На брега на морето
вълните
и кръвта ми
си говорят на един език.
Казват си неща,
дето все остават изгубени
в превода на другите.
Затова мълча.
Само се люлея,
като в прегръдка невидима
на въображаем танц,
в очакване на някого,
който ще слее ръцете си с нея,
превъплътен,
уловил точния ритъм
на шума в ушите ми.
Тогава ще се откажа завинаги
от думите.

НЕОБЯСНИМО

Как да обясниш водата на пустинята?
Недей!
Ще разбере какво е жаждата,
а ще остане все неутолима.
Ще вземе да намразва себе си,
защото е такава - суха,
недаваща живот, отглеждаща
единствено убийствени миражи.
Неможеща дори и да заплаче,
нали не знае капката какво е,
жестоко ще е нейното страдание
за първи път браздящо тези пясъци
и без това бездушно парещи,
напразно тръпнеща за облекчение.
Милост, моля!
Не я учи на чуждото мечтание...

Как да обясниш водата на пустинята?

С мълчание.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022