Очакването на дъжда, който да отмие болката, да излекува загубата, да запълни липсата. Сбогуването завинаги като смъртта на сърцето. Естественото продължение на живота, когато няма живот в новите стихове на Надежда Тошкова.

Ива Спиридонова

СЪВСЕМ ЕСТЕСТВЕНО
гори слънце по пладне,
ясно е сутрин, вечер
съвсем, съвсем естествено
сухо пропуква земята,
устните,
сърцето
е бездна,
в която стремглаво
политат прах, пепел,
вятър,
притварят щори, клепачи,
един поглед, очи
без вяра,
с вяра,
отцежда се бавно
последната капка влага,
пресъхва сълза,
сълза
за друг поглед,
последно прогледнал,
изчезнал
сред прах, пепел,
вятър,
тъма е сутрин, вечер,
по пладне
дори да е ясно,
съвсем, съвсем естествено
слънцето е угаснало.

СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО
тя е на четиринадесет и не иска
да спи сама в своята стая
нито в твоята половина на нашето легло
затова ме избутва точно там и заема моето място
без прегръдка, без дума
тя иска да е до теб
а аз - в теб
и двете вече знаем как наистина
се остава при някого

ДАЛИ НЯКОГА ЩЕ ПОИСКАМ?

Питам се...
дали някога ще поискам да целувам отново,
да целувам наистина,
не само веднъж,
а дълго, продължително, доживот,
докогато започнат да се сливат изгреви и залези,
а нощта се превърне в един страстен апостроф,
с нежност сладка и неустоима, близка до предателство,
сякаш това желание да потънеш в нечия друга същност
е единственото, което те оставя да принадлежиш на себе си,
когато се размият всички граници
и ти му се отдаваш, отдаваш, отдаваш...

Дали някога ще поискам да се погубя отново,
като призная върховенството на любовта,
въплътена в един определен човек,
да обединя могъществото си с неговото,
за да добавим нова красота към великолепието на този свят,
да бъдем цялостни, ефирни, непобедими,
да бъдат сълзите ни от радост, радост, радост...
докато не ни победи смъртта
и остане само тази помитаща, позната, предана болка
на загубата.

Дали някога ще поискам?

СВЕТЛОСЕНКИ
Познавам цветовете
и нюансите им
като светлина на живота.
Но сънувам в черно-бяло
като сянката,
която съм.

ТЕЗИ ДНИ ОЧАКВАМ ДА ЗАВАЛИ ,
за да мога спокойно да гледам през капките по стъклото на прозореца
без да виждам наистина
и да тъгувам,
само защото обичам да си припомням
една гледка,
която ме изгаря(ше) като днешното лятно слънце,
а заслужава(ше) единствено дъжд,
тежък, безкомпромисен дъжд,
който те отделя от всичко наоколо,
за да видиш единствено онова,
което е в непосредствена близост.
Тези дни очаквам да завали,

защото наистина заслужавам.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023