В новите стихове на Надежда Тошкова зимата е дълга колкото вечност и студена като несподелени спомени. Мъдростта ни идва с нея, защото има нужда от страдание и самота, за да узрее в сърцата ни. И най-накрая да познаем Господ.

Ива Спиридонова

МЪДРОСТ
„и това ще мине“
мислейки за Коледа
не за самотата

ЗИМА
вилнеещ вятър
събра спомените ми
пречупени дървета

ЛИЧНИ ВСЕЛЕНИ
Страданието изисква самота.
Егоистично те затваря в себе си -
нехаеш как се развива света,
но тежестта му цяла е на раменете ти.
Не търси лек, но носи облекчение,
когато му се предадеш изцяло.
Страданието е лично измерение, в което
да си простиш и да започнеш отначало.

ВЕЧНОСТИ
Понякога, гледайки морето,
идва онази увереност,
че можем да надвием времето.
Не просто да го забравим,
да изгубим представа
или пренебрегнем.
А да бъдем извън него.
Също както когато гледах очите ти.

ЧОВЕШКО Е

И с любовта, която остава от хората
ще храня Господ,
всяка Негова представа
как се обича,
дарява и дели...
Но знам, че не това ще го смили.
А моето сърце, пълно с жал към Него,
задето на Себе си не може да прости
за нещо, излязло изпод Негова ръка
или уста...

Неудовлетвореност с чувство за вина.
Това ще чувства, също като мен.
Щом сме подобни,
сме с едно и също бреме.
И еднакво страдаме, нали?

Познавам Господ,
защото съм познала себе си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022