В играта на зарове Господ винаги побеждава. Заровете или залогът сме ние? Човекът би бил щастлив, ако узнае поне края и началото на играта, докато разчита ръкописите по небето на собствената си болка. Няма спасение в най-новите стихове на Надежда Тошкова в суровата пролет на списание НАСП този март.

Ива Спиридонова

ПОТЪВАНЕТО НА ГЕМИИТЕ

Когато си останал без пристанище
и котва нямаш си за хвърляне,
една пробойна само те спасява -
с блаженство да очакваш дъното.

НЕБЕТО ТИ Е КНИГАТА

Сега съм пълна с празнотата ти.
Това дори не е и липса -
съзнанието, че си някъде,
където допирът не стига.
Където само се надявам,
че има сянка от усещане...
Една молитва ми остава -
с очакването да се срещнем.
Сега небето ни е граница...
Със вятъра и мисълта полита
до най-високата ти страница
и в облак перест те изписва.

ДАЛТОНИЗЪМ

Знам, че болката е ослепително бяла.
И белите хора сияят, но тъжно.
Вътре са пълни с толкова мрак,
също бял. И светлина не задържат.
Познавам тъмен, непрогледен човек.
С трудна усмивка, но любовта му - прозрачна.
Не заслепява, но свети близо до теб.

...

Знам, че цветовете нищо не значат.

ПАРАГРАФ 22

Дава ни се способността да разбираме,
но без възможността да го правим.
Любовта обяснява смисъла,
но разумът не е съгласен.
Остава един изход - Вярата.
И пак не разбираме, но приемаме.
Господ с нас си играе на зарове.

СПАСЕНИЕ?

Гневът е пълен със въпроси.
Без отговор са, а това е ярост.
Апатията, тя е невъзможност
в живота да намериш смисъл.
В безсилието си - посърнал.
Отричаш всичко - до "неверник".
Един въпрос. И ще се върнеш.
Чий свят започва и завършва с тебе?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021