Облаците спят в огледалото. Oтразяват се болезнено под водата. Прескачаме от живот до живот в океаните на Митко Ламбов.

Александър Арнаудов

*

От океан до океан.
От живот до живот.

Облаците спят
върху огледало от вода,
скачат като делфини,
без посока изчезват,
задушават се болезнено
от горящи стърнища,
след молебен напояват
устните на цветя,
но никога, никога
не остават едни и същи.

От океан до океан.

Притаилата се дрямка
на свидно рамо
не е прелетна птица,
дава бленуваният плод
на блажени надежди,
пуска съкровени бутилки
във вечното мълчание
и винаги, винаги се буди
до един и същ любим
като бряг с очакван финал.

От живот до живот.

Богаташи на доверие
пазаруват оглозгана вяра
от крадците на икони
и разчитат да вдигнат
триумфално платна.
Но ириса на планетата
не принадлежи на човека,
а е скрит в окото на сърна,
изкопана с ласки сол, увита
в траура на черен хумор.

От океан до океан.
От живот до живот.

*
Бездумен
пред възможността
да ти откъсна стих
от божури,
рисувам историята ни
под любовна светлина.
Върхът на голите ни тела
е четка - резец,
а страданието е цвят,
достоен за жена.
Все по-пристрастен
към твоето присъствие
отричам его и печал,
сякаш ти давам онова,
от което имаш нужда
с ръцете на друг.
Дори когато не сбъдвам
мечти, ти не убиваш
надеждата ми,
а прощаваш.
И общите ни мигове
сами растат във храм,
прегръдките в олтар,
а ласките гнездо си свиват
под прозореца на старостта.

*
Не искам да уловя риба,
на която ще трябва да избода очите.

Не искам да храня в човка птиче, на което ще трябва
да пречупя крилете.

Не искам да отгледам син,
който ще трябва да иде на война, за да убие твоя.

Не искам да изрека дума,
която срамно ще проси
да й простиш, че е куршум.

Не искам да бъда закован
и вечно влюбен в очакване
до прозореца като мама,

а да бъда завърналото се пеленаче в очите ѝ и тя
от възторг да изплаче.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024