Сън

„Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето, сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви, додето ни събудят човешки гласове и се удавим.” - Т.С.Елиът

Аз съм листо във водата. Нито ще потъна, нито ще се възнеса. Просто ще изчезна както съм се появил. Аз съм листо във водата, потръпвам в предверието, вените ми прозират, но благоговейно съвпадат с линиите на твоята длан. Мога да бъда длъжник на животодаващите лъчи на слънцето, но отказвам да бъда поредният удавен, посланик на любовта. Моля те, никога не ходи по листата на чувстата!

Изплувай от океана на самотата и ела, любов моя. Престани да се измъчваш, че не виждаш къщата ни от мечти. Не страдай от писъка в пулса на мълчанието. Не стой в празните нощи, осиротели без звезди, а продължавай легендарно, щом ти кажат "Сбогом", да чуваш "Ела". Излез от света на обвиненията и ела, любов моя, до извора, пресъхнал на сълзите, той не е скала, от която някой скача, а билка за отровни мисли. Само с дрехи на гърба, ела, не се сърди, че те посрещам ту с пост и молитва, ту с удивление - доверието е прегръдка - а и камъкът омеква под твоите нозе. Отскубни се от алчността на болката и ела, любов моя, нека почистя твоите рани от безсрупни страхове. Скръбта ти да изрежа и докато телата ни във вдъхновение се слеят, в успението заедно цъфтят и страхопочитанието в сън превърнат, грижовно да те умия. Освободи се от мрака на разочарованите и ела, любов моя, очакването ми е гара от цветя. Остави ме да се насладя на неподозираните настроения и като стегнат войник да посрещам безпокойствата на твоето спокойствието. Ела, любов моя, отлети от блатата с прозрачна лекота. Мини през катарзиса със силата на благородник. А на своите деца остави песните писани за теб. Нека закусят с крайчеца на усмивката ти и усетят, че ти си бистрата вода, загърбила кладенеца на скръбта. Разтели магичната си скромност, да се възнася, любов моя, а на простосмъртните, остави белият дим след воалът на диадемата си, нека от раменете до сянката ти оставя диря на лъч. Отвори своят дом на надеждата да презимува в него. А на тези, които цъфтят покажи божествената си вглъбеност, как превзема храма на сърцето с лекота на ухание и нека всички повярват, че от мигове създаваш шедьоври. И като икона те моля, любов моя, ако сърцето ми е кълбо от съскащи изкушения, зарови ме жив. Ако не можем да избягаме от миналото, а нямаме бъдеще, зарови ме жив. Ако тялото ми е стенание в затихващо опиянение, зарови ме жив. Ако щедростта не е свята, а възвишеността - смирена, зарови ме жив. Нека забравата ми бъде дом. Безразличието - мои спътник. А реалността ми - вечен кошмар. Или изрови ме, моя любов, нека тлея в сърцето ти, предан. Превърни гробът ми в извор и който идва след нас, не да ни преживява, а да ни живее.

Отивам си като кротък сън в смъртта. Самотата ме посреща и изпраща. Няма вече кой да ме роди в зрънце на смокиня. Но лечебната ми прегръдка в безкрайния кръговрат не изсъхва. Изсъхват само мечтите ми в несбъднати спомени. Усещаш ли как се стичам като изречена дума в глухонемия мрак? Все по-привързан към лабиринта на филизите и в бялата смола се смалявам до неузнаваемост. Нямам право да страдам, нарушавам ли нечий покой, нито да вменявам вина и на най-лекия полъх, че ме наранява. Отивам си като кротък сън в смъртта… за да те събудя.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024