Страданието е цвят, който бележи телата ни. Разделяме мрака със светлина. Ставаме безсмъртни в текстовете на Митко Ламбов.

Александър Арнаудов

*

В бардака
на човешката история,
най-долната курва е войната.
Алчната й същност
заразява момчетата
преди да станат мъже,
осакатява мечтите
с предателства,
а оцелелите въздига
в импотентни политици.
Дали изкушението
да си купят пролет
с кръвта на своето поколение
подува вените им на жребци?
Щом най-гениалната идея
е бактерията на забравата,
а захласнатите по илачи,
засаждат там, където не никне.

*

Две вплетени ръце
не се раждат,
нито умират заедно,
но от търкането им
линията на живота
засиява в пламък
от който политат ята.

*

Бездумен
пред възможността
да ти откъсна стих
от божури,
рисувам историята ни
под любовна светлина.
Върхът на голите ни тела
е четка - резец,
а страданието е цвят,
достоен за жена.
Все по-пристрастен
към твоето присъствие
отричам его и печал,
сякаш ти давам онова,
от което имаш нужда
с ръцете на друг.
Дори когато убивам
мечти, ти не убиваш
надеждата ми, а прощаваш.
И общите ни мигове
сами растат във храм,
прегръдките в олтар,
а ласките гнездо си свиват
под прозореца на старостта.

Да разцепим мрака със светлина

I

Ти, който ни замерваш
с обезценени ценности
и фалшиви ябълки на раздора,
какво от това, че си
Патриарх на просперитета? Ние като деца се пробуждаме
в сметището на сърцето ти.
По-бавно от света се завъртаме. Танцуваме като малки кошмари в съня ти.
Губим равновесие,
но бродим отшелнически.
Поглеждаме назад в миналото
и оставаме там с години -
пламък, който пали косите
и превръща ореола ти в срам.
Блъскаме се като уплашени лястовици в стените
на мъртвата ти душа.
Но кой заслужава да живее
… в тяло от сляп избор
и поругана чувствителност?
Издайническото миро в средата на челата ни
прокужда собствените ти мисли.
А нашето поколение - донор на емигранти,
е осъдено от теб,
погребва безропотно своите родители и изнася живата плът на децата си.

II

Да разцепим мрака със светлина. Да запалим
прожектора на човешкия дух
и осветим коридорите
на мрака му, той е костилка-тумор в плода на горкото ни маслиново дърво.
А страданието
не е е бременна посока, която
с радост ражда споделеност.
И каквато власт да има, стъпките му мачкат мечти,
не засаждат нищо в земята,
а газят, късат и вечно ще късат.
Нека изпляскаме с криле
от сянката на примирения.
Осветим изпепелените клонки
от хоризонти на живота и спрем да се задушаваме
с трагедии и драми.
Ние не сме нощни пеперуди.
Ние сме Божият дар. И няма
безсмъртни да молим за смърт.

*

Бащице,
обещай ми да се преродиш.
Поглъщащо да ме прегърнеш.
Да не позволиш, както досега,
косъм да падне от главата ми.
Да се обаждаш
във вечното ми очакване.
Като слънчево зайче
да преодоляваш с мен
пропуснато.
Да се скараш на живота,
че ни прекъсва и оставяме
недоизказани пустини.
Денонощно
да поливаш корените ми
в градината
на селската ни къща.
Да се засаждаме заедно
в лехи от спомени
и продължаваш
неделя подир неделя
да ми носиш цветя.
Бащице,
обещай ми да се преродиш
в незабравимо обгрижване,
да върнеш дъжда
от лъжи и тайни
на крещящо-празния
облак и изгряваш
в тъжния възторг
на опияняваща въздишка. Благословен
и обичан като чудат
гредоред да пребъдваш,
а в теб да пребъдват
цигулка, пушка и мистрия,
но когато като стар, доказан
приятел със слънцето
те умие течащата чешма
и осъмнеш върху некролог
на външната порта,
завещай куража си
и ме прероди отново
в твоя дъщеря.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021