Оглушаваме от празните думи. Болката се отронва от небето. Стиховете на Митко Ламбов са подпочвената вода на сърцето.

Александър Арнаудов

Демон от сняг

Мълчаливецо, ще те надсвирят ли
стерилните хипотези?
Излез от обидните рани,
от нощните кошмари,
от въздуха без ноти, от успеха
без абсолютно нищо
и влез като ухание
в цветарския магазин на ежедневието.

Излез от красотата
по мярката на нечиипредстави,
от състоянията на печал,
от картите за съкровища,
от носталгията в хипнотизираната
лодка на забравата
и влез като знамение
в естествените форми на радостта.

Излез от захаросаното сладко
на мухлясалата поезия,
от заразеното с депресии
и посредственост изкуство,
от градовете на разврата,
от погубващите изкушения
и влез като подпочвена вода
в сочния плод на любовта.

Излез от трайната пропаганда
на манипулаторите,
от ограниченията на разума,
от блудствата с историята
и влез в правата линия на смъртта,
разтръскай чановете ѝ,
изящен щурецо
на възнесените и смълчаните.

*
В молитвата плачът не позволява
да се саморазрушиш. Там живее
загадъчна мистерия. Смирено спасява
новото лице на щастието,
но оцелял развратник броди,
буди и лукаво твърди:
Не съм аз.
В молитвата думи се превръщат в дела,
а яйца на души гнездят
в камбаната на съвестта,
но познат глас от пепелта стене:
Не съм аз.
В молитвата тих монолог неуверен
благодари, вдига на рамене прошката,
но стрела забита в целта, го заставя
опозорен от слабост да казва:
Не съм аз.
В молитвата богатият на грехове е беден,
истината не е каприз на възможност,
а блаженство, доживяло до старост,
но всяка млада блудница
иска да спечели и крещи:
Не съм аз.
В молитвата липсата на гордост
нищо не иска, нито очаква,
посреща и изпраща Бог, гали
знамената на объркани правила,
но предателски викове двулично изричат:
Не съм аз.
В молитвата вярата е девствен плод,
пронизва гръдта на тинята,
загърбва смъртта и зад
интимно затворени клепачи пребъдва
в онзи, който не си, а ти дава кураж:
Защо да не бъда и аз?

Песнопението на моя народ

оглуша от празни думи.
Отрони се от смолата на болните
и се понесе нагоре - по пътеката,
а верните тонове на сърцето
и Бог тичаха пред него.
Запровира се чистокръвно
през долината на розите.
През посланието на камбаната
и храма от гълъби.
През изкушението на ябълката
и силното очарование на елена.
През лястовичите дроздове
върху мъжката нежност.
През погледа на тополата
и изначалния необят на плода.
През проглеждането зад факел
и движението на детайлите.
С виртуозна скромност слаломира
през дълголетието на часовника
и източника на светлината.
През значимостта на виното
и овала на тленността.
През продължителността
на познанието и сложните връзки.
През азбуката от истини и пъстрия
хор от души, сля се с мирото
- милост за мирозданието.
Песнопението на моя народ,
това си ти - личен като инфаркт,
майка и вдъхновение. Поел
отговорността пред нищо да не спираш.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022