Времето подрязва косите на самотата. Уолт Уитман издиша дим от корени. Пеперудата на зрелостта отлита от дланта на Митко Ламбов.

*
"Сега стоя ей тук
със силния си дух!"-

У. Уитман

Обичам онези бавни жестове,
с които садя дървета,
почиствам истината
от троскота на красивите думи,
очертавам с пръст
радост върху мъка
и оставям
пеперудата на зрелостта
да си открадне
необходимата й
меча кръв.

Обичам онези припряни звуци,
които събуждат пръстта,
хрупат като зайци от утрото,
надбягват въображението ми,
чудят се
как почасовите ми грижи
знаят колко слънца са нужни маслината да почернее
и предпочитат обърнатия
бинокъл на очевидното
под зеления тунел.

Обичам да се рея
все по-незабележим
и събирам багажа си
към небето при тате,
а той да ме връща.
Прелюдията, в които
душата си избира тяло,
а умирам пронизан
от еуфорична човещина
и подрязвам косите
на самотата, отново и отново.

Из ”Легенда за Аоя”

1
Казвам се Аоя.
Името ми гали
със звучност хоризонта,
но цената да оставя следа
иска днес да бъда
по-добра от вчера.

2
Майка ми е слънце,
а като сираче в мрака
се самонаказвам
с внушени състояния,
но преследвана от съвест,
следвам светлината.

3
Увита с младост,
изпушвам хорската утопия,
че бог е пале,
а ти, още ли ме виждаш
в дим от корени?
Не съм робиня на гнева,
нито можеш да понесеш
моята почтеност.

4
Преди да изгубя памет
в съня на егоизма,
подминавам онанизма
на човечеството
и с блясък в очите
приемам съдбата на пчела.

5
Думите ми се люлеят
увиснали върху език,
болезнено пораждат
драматични гримаси,
а звездният им прах
е киселинен капчук
за радетелите на морала.

6
Свободата да съдя
родителите си
е вакханалия на дързостта.
Жестокото любопитство
е жадно за емоции.
Дали моралният закон
е малолетен,
или беззаконието - вечно?

7
Преминавам
през възприятието,
но отрицанието ми
отказва да се ръкува
с прошка и щедрост.
Понякога промяната
в покойника е по - голяма
от личната истина.
Аз ще опозная своите хоризонти,
като ги преодолея, а ти?

8
За да бъда
рицар на саможертвата
и открия
безкрайната нежност,
нужно ли е да блъскам
глава в хипотезата,
че пътят е стремеж,
щом всички сме едно цяло?

9
И всички убеждения
да водят до нищото,
щом щастието
е от изстрадани нещастия,
не ще ти кажа аз,
какъв опиат
е меланхолията на провала.

10
В театъра на болката
вътрешният ми глас е вяра,
любопитството -
дървен философ,
а смъртта живее в мен,
за да съм свободна
но изборът винаги
е като нож в ръцете ми.

11
Разкривам мистерията
на човешката природа,
но не зная дали
ще мога да понеса
утехата на мълчанието
с божествено присъствие.

12
В огледалото съм дете,
чиито крачки отнасят
безвъзвратно радостта
от себе си и едва,
когато я върна,
ще му бъда майка.

13
Ограбих въображението
на душата си,
възпявах лениви пуритани,
но любовта, която следвам
потапя континенти
и издига домове.
Подготви се. Идвам.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024