Изгубените криле са човешки живот. Съсипаните ни мечти отказват да са демони сред труповете на самоубийци в поемата на Митко Ламбов.

Александър Арнаудов

ИЗГУБЕНИ КРИЛЕ

"който пръв премине през моста,

да загуби най-свидното, което има."

Султан Сюлейман

Прокълнат от 1512-та,
с цената на човешки живот,
Свиленградският мост
посреща прегърбен стръвницата
на твоя цинизъм.

Карнавалът на казината
като люпилня за наивници
е с денонощно отворени врати,
но точно там ли
дири мъж за семейство
чудовищната ти заблуда?

До дилъри и комарджии
изнасяш банкнота,
украсена като икона.

Редом с проститутки тъпчеш
калдъръмената памет
на достойни хора.

Прехласнатата ти усмивка
идеализира фалшивия лукс
от бряг до бряг.

Изпепелена от кошмари,
изцеждаш до скелет
невръстната си наивност.

Все по-опечалена
от несбъднати желания, съдиш
повече отколкото обичаш.

Пускаш личния си морал
като пушек от скара
в томбола за джипове.

Не искаш и да знаеш,
че отчаяният шамар е камбана
и бие, когато си убила още една любов.
Твоята любов.

А Алчност и Разврат
търсят другата буза на Бог,
но защо и ти? Защо
в агресивната лудост
на низките страсти
е твоето щастие?

Виж Марица как
търпеливо отмива грехове.
Как мракобесната мъгла
от тълпа на опиати
отнася границата
между Европа и Азия.
И шествието виж,
как те превръща от дар
в извратен самотник.

Погледни и надолу
как клошари събират огризки
от транса на всеобщия позор,
но там, падението
е твоето бъдеще.

Защо продаваш
стойностния път на блатата,
дори плъховете не умират
от предателската ръка
на любим.

Баща ти държи челно дуло
и отлага във времето
изплащането на дългове,
забравената ти майка
на командно дишане още
вика рожбата си за вечеря,
а ти се отдалечаваш
от своя дом, за да снемаш
чужди ореоли.

Всичко ли забрави,
нищо ли не помниш?
Мълчиш, мълчиш като
надгробна плоча -
пълна с тайни, граната
за изнудване.

И отново влизам да те
спася, но излизам разпнат.
И отново влизам да градя,
но излизам разрушен.
И отново влизам да ти дам
сърцето си, но излизам
омерзен и сочен с пръст.
И отново влизам подарък,
но излизам - ненужна вещ.

А две съсипани мечти
отказват да са демони
сред труповете
на самоубийци.
Мечтаят да се влюбят,
затрупани от сняг,
и до колена във водата
замръзват, но не покълват
в карнавала на казината.
А са прекрасното търпение,
в което умът не умее да ходи,
а учи душата да лети.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022