Залезът разкъсва небето. Езикът ни пълни мрака със светкавици. Изпускаме поводите на тъгата, когато четем Мирослава Панайотова.

Александър Арнаудов

*
Залезът
разкъса клоните -
небето бе поканило
дърветата на сватба.

*
Облак и луна.
Сребърната лента на вълните.
Желание да полетят.

*
Във вечерта събудих времето
и огнения му език.
Напълних мрака със светкавици.
На чай поканих самотата.

*
Изпуснах поводите на тъгата
и в лятното безумие на май
чертите осъзнах на чудото.

*
Безсмислени са
всичките усилия,
когато увенчават нищо.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021