Бъдещето е винаги в минало време в апокалиптичните посоки на Мирослава Панайотова.

Назад във времето

Да си спомним
това, което не е било,
но е щяло да бъде,
мечтите,
изгубени в пролуките
на времето
и на вратите,
вятъра,
който не е отшумял,
дъжда,
който още вали, 
времето,
което
не си е отишло.
Да си върнем 
себе си, 
ние,
които
не сме се върнали,
не сме се събудили
там,
където
животът 
продължава
все още същият
и вече различен
като ябълков лист,
Като цвят на вишна,
като мирис на карамфил,
роден на черната неподкупна земя,
под слънцето на юга,
добро и любезно,
с усмивка на утро
и на река.
Да си спомним дъжда,
който ще измие всичко,
което
искаме да забравим,
за да можем да започнем
отначало, 
там, 
където спряхме,
преди да решим,
че няма да продължим,
че нямаме вече кураж,
защото знаем
какво се случва.
Да забравим
бъдещето,
което вече е минало....

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024