Събираме отминалото време. Снегът превръща света в поема. Мракът се отмества в стиховете на Мирослава Панайотова.

Александър Арнаудов

*
Събуждам се
и гледам през прозореца.
Снегът превърнал е
света в поема.
А в мене
          стене
           ранена
красотата.

ТАНЦ

Подробностите
нямаха значение.
Ловяхме звуците с ръце,
а те се впиваха в телата.
Разкъсвахме се от движения.
Димът бе сякаш привидение.
И нямаше стени.
Освен лицата нищо друго нямаше.

*
Събуждат птиците деня.
Събуждат синьото.
Снега
прогонват.
Отсядат сред извити клони,
разперени в небе блестящо.

Прибавят мед в звука му,
меда на времето.
Откриват стари хоризонти
с люляци,
             трева,
                    река,
                       ухание.

*

Докосваш сенки в полумрака
и есенно сияние
проблясва в тишината.
Звънтят цигулки и китари
и в истината синьобяла
изплува образ недействителен –
подобен сън в подобното.
И сенките улавят мирис,
и хиляди листа се сливат.
В прозорците щурците спят
и мракът се отмества,
за да направи път на странното,
в което 
    ти беше ти,
       но и не беше.

*
Събрах
отминалото време
в ръкавица -
на пода я захвърлих –
заблестя.

„Какво да правя с теб? -
му казах. –
Ти просто ме измами”.

„Говориш с думи,
но без думи -
усмихна се виновно то. –
Аз в теб растях като дърво,
а ти не ме прие.”

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021