Под клепачите на дъжда слънцето пробожда земята. Ритъмът на безизходицата се търкаля като кестен по улицата. В реката на думите, поезията на Мирослава Панайотова е лицето на света.

ЛИЦЕ

Лицето ти съдържа днес
усмивка слаба в ъгъла на устните.
Пронизва страх това лице,
погълнато от ритъма на пътя.
Външна граница, 
                    междинна, 
                          вътрешна –
ще се разпаднеш между тях, лице!
Ти произвеждаш 
                    жестове, 
                         усмивки, 
                                  думи
с печат на криеница и лъжа.
По избор или в безизходица, защо?


СЪМНЕНИЕТО

Полегнаха птиците върху залеза.
Изтегна се върху дървото слънчевия лъч.
Разнесе се ухание
от разораната земя накрай града.
Розите постигнаха тъгата
в прелест неподвижна.
Слънцето прободе земята.
Почувствах, че я заболя гърба.
Изрови се съмнението като червей,
запълзя по листа,
питайки ме 
за успокоението,
което аз понесох с длани,
положих го върху реката.


СТЕНАТА 

Всичко е толкова обикновено и просто. 
Нужно е само да си затвориш очите
и да забравиш мечтите, 
да угасиш светлините под клепачите...
Музиката да забравиш,
зеленината в дъжда да забравиш,
плискането на дъжда и студа,
който ти казва,
че си още това,
което си ти.
Трябва да затвориш очи
и да се усмихнеш,
да се усмихнеш на дъжда,
който не е вече дъжд,
на тревата,
която не е трева,
и на усмивката,
която не е усмивка вече...
Лампите гаснат
в здрач.
Улицата е страшна,
боя се от улицата!
Добре е сдъвкано доброто
и претеглено,
с етикет за цената.
Стената те чака,
тъпата стена те чака!
Ще уловим мъглата,
ще уловим лъжата,
дълга и противна,
смазана добре,
с наместени зъби.
Виж, отсреща 
по-скъпо продават 
доброто! 
Бели букети? 
Ще ви затрупам с тях, 
обрах контрабанда дърветата, 
накъсах кестени, 
ще си острижа главата 
и ще я покрия с кестени, 
за да имам кестенява коса, 
каквато имам и без това! 
Ще пия вода от чешмата 
в градината, 
но преди да отпия, 
за малко ще спра, 
за да чуя шуртенето
и да осмисля
значението 
на идващата глътка 
и на зелените листа 
над мен, 
широкопола шапка образували, 
крачещи под слънцето. 
Във вечерта, 
която иде, 
клоните ще гледам, 
докато измръзна
и повикам кучето, 
просто да го видя... 
198...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022