Вечерното небе се вслушва в нас, докато синьото листо на загадката узрява. Залезът строи мига в скрития сън на нищото. Ние сме просто ален отблясък, който стиховете на Мирослава Панайотова улавят.

*
Понякога не знаем,
че времето е спряло.
Сънуваме
отвъд.

*
Така ще вървим
по пътеката,
облечени
в лунни петна.

*
Съзвучието
не е миг,
а слон
от скрити дарби.

*
Сняг по косите
и скреж по лицата.
Ален отблясък
от залез.

*
Каква безкрайна музика
е булевардът на живота,
в пламъци обвит!
Белее небосводът...

*
Преместих разстояния
под слънцето -
вечерното небе
се вслуша в мен.

*
Синьото листо на вечерта
сви се пред загадката,
узря.

*
Изпуснах поводите на тъгата
и в лятното безумие на май
чертите осъзнах на чудото.

*
Тебеширено небе.
Светеща зеленина.
Лодките блестят спокойни
в летния следобед.

*
Тя ябълки поднася,
но сърцето ми се свива -
добра е,
но с жестока глупост е червива!

*
Родината така ухае -
на цъфнали цветя -
тъгата на нощта сияе.

*
Някой иска
да си построи море,
сякаш се строи море...

*
Залезът
разкъса клоните -
небето бе поканило
дърветата на сватба.

*
Омръзна ми
да бъда мразена
от обич.

*
На стиховете
бялата поляна
осъмва зад листата
с Шепот...

*
Какво ли значи
да сме трайни?
Навярно е събуждане
от нищото.

*
Снощи се роди надежда -
връхче малко,
а поникна...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022