Пътуването към безкрая, като летене надолу към дълбините на съзнанието, като пропадане без завръщане. Търсенето на посока, загубата на път, питането за посока към очите на другите, пресичането на времето - и всичко това, за да достигнем себе си отвъд в най-новите стихове на Милен Пеев.

Ива Спиридонова

ПОЛИЧБА

Мога да летя,
но искам нейните крила
в разпятията от думи,
които пробиват без копия,
сърцата на дървета,
сънуващи мълнии отдавна,
паднали в една суха земя,
забравена от Бога.
Там животните са нощта,
отворила техните сънища
и безбройните звезди
са падащите проклятия
на съдбата.

ТЪРСЕНЕ

Много пътища разделени,
а душите - вплетени възли -
крещят.

Незаменими, се търсят,
като пъплещи кошмари,
с мисли, опрени върху дулото на деня,
който никога не настъпва,
в градината където израснахме,
под надеждата, която оставихме,
с разминалото се минало
отпреди да изяде погледите ни;
там, където пием от другия
и не спираме да се взираме,
отвъд улицата, където бяхме,
под единственото Слънце
и многото пътища.

НА ТРЪГВАНЕ

Умееш да слушаш
и виждаш това, което предизвиках...

Изпращането
е една енигма,
отдавна оставена да се разбива
в брега, като пяната на дните...
Под ослепителните фарове
изпушвам очите ти,
в погледа между мен и теб,
спиращ дъха ни.

ИЗГУБЕНИЯТ ПЪТ

Празна седалка...
Невидимият до мен изкрещя
"Сам си!"

Докъде?
Коя улица е толкова усмихната,
че да побере цялата самота на света,
да прогледне през изгрева
и през погледа на гълъба,
за да разбере, че не може да падне,
там, откъдето започна едно разделение
от мълчание в ефира на измислени светове,
изоставени без войните ни,
които искахме да започнем в края
на следите си.

ЦИФЕРБЛАТ

В стъпките
и по часовника
превъртахме стрелките
в най-опасната посока,
с която си играхме на събличане
от преструвките на деня
и за малко се откъснахме,
от нощта, която остави навсякъде
слуха ни,
тръпките ни.

Все още се виждаме
в събужданията на смеха си,
но по-малко от преди.

И по ръба заобикаляме,
за да сме все по-близо.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021