Времето ни превръща в чудовища, трупа в нас болка и празнота, докато спрем да се разпознаваме като хора и танцуваме, падайки в бездната с новите стихове на Милен Пеев.

Ива Спиридонова

ТАКА ТАНЦУВАМЕ

Чудовищата сме ние,
страхуваме се от сянката си,
страхуваме се да излезем от себе си,
но това само бледнее
пред устрема да дърпаме
остарели надежди
от безмълвните бездни
на оглозгани разочарования,
хвърлени в пъкъла
като подпалка
в искрите на живота.

БЕЗ ЛОГИКА

Там, на ръба на безкрая,
демоните се борят със своите ангели
и северното сияние е прелюдия,
от случайности,
които не са случайности
в инстинкта ни да запазим себе си,
забравили реалността,
като проекция на мисълта,
в изгубените сънища,
четящи душите ни,
отново да прогледнем
отвъд това,
което сме.

КРИМИНАЛЕ

Прочете ли ме на разсъмване?
Без отражения
и без премигване в мрака,
без изненада от онова докосване,
с дихание, като острие-спазъм
в твоите сънища,
препускащи с пулса,
отмерващ разпятията на сърцата,
заковаващи следите на
местопрестъплението,
откъдето започна желанието,
в изгаряне на ъгъла на времето
и в стоновете се изгубихме
от самото начало.

СМЪРТТА Е МЕЖДУРЕДИЕ

Заспиването е между редовете
и мъглата е отвъд,
чака с грошовете
за онзи с лодката,
между дните и нощите,
които сами се изнизват
през стъклата
на времето,
изсичащо спомените,
на миналото
от всеки бряг.

КРАЯТ Е МЕЖДУ ДРУГОТО

Eдна болка
поражда истината
между самотата
и времето в окови,
отпускащо мига
на филма,
за да изтръгне историята
още преди да се случи
между всичките ни посоки,
до края.

СЪДЪРЖИМО

Всичко е отмерване,
напред и назад,
до свикване да бъдеш
или да не бъдеш
в онова време,
в което изгубихме всичко,
преди началото
да е застъпило част от миналото,
като отломка от времето,
което допълва това,
което сме...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023