Разнасяме храна по домовете за тайната вечеря на Михаил Пеев.

Александър Арнаудов

УТОПИЯ

В деня на зимното слънцестоене
все още поглеждам
към теб –
потайно, прикрито,
защото си сянка на вятъра
и носиш в очите си
облаци,
от които вали тишина
и поникват,
подредени в прозодия,
пейзажи с изглед
към корабокрушението на Ной
и онова сътворение,
което всички очакват.
Все още въздишам
по теб
дълбоко, болезнено,
сякаш смъртта
се сбогува с живота
и безкрайното пътуване
ще започне,
когато се наситят очите ми.
В най-мразовития ден
поглеждам към теб,
за да се напия с отблясъците
на бялото слънце
и да удавя тъгата
по идното лято,
в което аз няма да бъда
на брега на онази метафора,
която поетът нарича море.
... И дъщерите
на седемте смъртни гряха
ще разнасят душата ми
от врата на врата,
по сиромашките къщи,
като храна
за тайна вечеря.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023