Болката танцува танго със самотата. Изтощени сме от целомъдрие. Гледаме портрета на Дориан Грей на Михаил Пеев.

Александър Арнаудов

BELLE 

Всеки втори роман е любовен.
В този
аз съм Принц,
скрил лицето си 
зад маската 
на чудовище.
С теб става цветен 
сюжета.
Без теб
щях да бъда сив,
ренесансов Звяр 
търсещ Красавица.

TANGO APILADO

Една напред
и две назад, 
пристъпва на пръсти
по сцената.
Изтощен от целомъдрие,
Франкенщайн флиртува
като обезумял с музите.
И белезите по лицето на чудовището
съблазняват тези къдрокоси
вдъхновения.
Лишени от чувства и патос -
сълзите припомнят на съвестта,
че времето не лекува раните,
а само притъпява сетивата.
Една напред
и две назад.
Балът на чудовищата свърши 
и всички вещици
мечтаят да си тръгнат с него,
но Франкенщайн копнее да остане сам.
Той знае, че болката 
танцува Танго със самотата.

ПОРТРЕТЪТ НА ДОРИАН ГРЕЙ

                                 по Оскар Уайлд

Съновиденията на художника
пропукват хоризонта
и ангели и демони 
се свличат в краката ти.
Ако запазиш всички илюзии
за себе си
опиянението ще ти е компас
и в счупеното огледало
ще се оглеждаш 
млад и красив – 
почти като истински!
Бохемските нощи
ще свършат в моряшките кръчми, 
в плитките води край кея.
Възмездието винаги е жена
с фатално привличане.
Мигът отлита
и потъвам в безпаметност.
Корабът се сблъска
с айсберг,
там където
някога беше 
сърцето й.

EGO / ALTER EGO

Изкачвах чужди и безлюдни 
върхове,
верен бях на вятъра,
ненужен на покоя.  
На спускане, по билото
срещнах другото си Аз –
непокорен момък 
да обръща камъни 
и с огън да пречиства 
душата си!
Победите ознаменува
с бръчки по челото.
Ръцете му са възмъжали
от безнаказаните оскърбления.  
Разминахме се безкръвни 
и безмълвни. 
Днес той ще покорява 
Върховете,
а аз долу в равното, 
ще водя битка 
за съдбата си!

***

            по Айн Ранд

Атлант
изправи раменете си
и тръгна!

С ръцете си
премества 
планини,
върви през непристъпното, 
по тръните
през неутъпкани 
пътеки.
Нозете му кървят,
но той върви
към мен
и се усмихва
защото ме обича.

ПЕТРИКОР

Как ухаят пътеките
под нейните нозе
и стъпките й
по калдъръма,
звучат подобно
Лунната соната.
След лачените и обувки
се обръщат музите.
Ако по пътя си 
срещнеш поетите,
питай ги,
те ще ти кажат –
дъждът е любовна поема,
написана от Бог
за пустинята.
Ти само върви и не спирай
клавишите на моето пиано
акомпанират на живота 
в модерато. 
Метафорите – 
блудните дъщери
на залеза 
и морската пяна,
се повдигат на пръсти, 
за да погледнат 
отвъд хоризонта.
След сто години
дъжд и самота – 
Любовта
все още 
диша 
и страда.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023